Коста PадевДраги Едвин и Николай, осъзнавам вашата велика саможертва и все пак се питам: заслужава ли нашия противник вашите мъки? Всички знаем срещу какво пълчище от изроди сме въстанали – за кой ли път? За тях саможертвата на двама, петима или двеста няма никакво значение; те са готови да жертват целия народ и в опразнената територия да посрещнат на колене своя задунайски государ. Дано Бог най-после се смили над тази наша нещастна територия и ни даде сили да изчистим родината си от тая червеноруска напаст. А на вас – живот и здраве и помнете, и вярвайте – нужни сте и сега, нужни ще бъдете и на новата, идваща България.
А ето какво посветих на ония, чието име отдавна е мръсна дума в нормалния свят.
*
Не ви мразя за друго.
Изкривихте ми цялото детство, но пак не ви мразя.
А как исках тогава да имам мечти.
Не ви мразя, че вкарахте живота ми в своите релси –
товарен, вмирисан влак във задънена линия.
Трак-трак, минават, минават и чезнат годините.
Не ви мразя за вечните ваши лъжи –
напусто да мразиш противната гарга за празното грачене.
И за вашата подлост навярно не храня омраза –
чрез нея нали оцелявате, дишате, газите тази земя.
И перфидната ваша жестокост не мразя.
Така сте създадени – хищници - нима аз ще ви съдя?
Нека другите хора ви мразят за тези неща.
Аз не мога.
Аз не мога така.
Аз просто ви мразя – по-силно, по-страстно от вашите жертви.
Докрай и завинаги.
И непростим, и смъртен е вашият грях:
научихте ме да мразя.