Стефан ДимитровЛюбовта към Русия, симпатизирането на руската кауза (идейна, външнополитическа, военна, културна, техническа, защо не и гастрономическа, гуляйджийска, шансонно- естрадна, а сега и най-вече – крупно стопанска) понастоящем сякаш е прерогатив на ляовмислещите – каквото и да се разбира под това – хора в страната. Традиционно, и на пръв поглед естествено, като нещо което се разбира от самò себе си, бившите комунисти, понастоящем социалисти и родово- материално обвързаната с тях прослойка обозначава себе си като “русофили”, пренасяйки дума от обществения дебат на България от края на 19 век в злободневието на съвременността ни. Основателен ли е този пренос? За да отговорим, първо трябва да си дадем ясно сметка какво в същността си е Русия, каква е същността на това, към което нашата любов се отнася, за да не се окаже, че под покривалото на едно име се обича нещо друго.
Разгледана в същностен план, признакът, по който Русия е духовно разпознавана като такава е православието. И идентичността ѝ на нещо обичано от народа ни се заключава именно в него, всичко останало, колкото и значимо да е то – освобождение, просвещение, култура и прочее е производно.
Относно отношението към православието на “властта на московските безбожници”, както нарича съветската власт свт. Николай Велимирович, човек питаещ изключителна любов към Русия, а и относно отношението на нейните наместници в България, много може да се научи оттук: http://www.pravoslavie.ru/orthodoxchurches/41945.htm. Но във всеки случай това отношение е ясно, когато става дума за политически режим, изповядващ открито и агресивно атеизма като официална доктрина. Ясно е, че голямата православна Русия със своето братолюбие към нас, със своето книжовно родство и просвещенска откритост към нас е жестоко унищожена от чуждите по дух и произход, съветски болшевики и тяхната революционна, атеистична социално- инженерна програма. А ясно е, че и съвременната управленска структура на най-голямата страна в света не е скъсала радикално с миналото си, а и не би могла, като пряко произхождаща именно от тях, от носителите на политическата власт на безбожието. Очевидно тази власт се разпростира до днес, удържайки се в родова и идейна непрекъснатост, съгласно определени основни цели, мимикрирайки според нуждите на времето сред цветовете на една невероятна амалгама от комунизъм, православие и неопределената представа за великата руска душа,. (А що се отнася до нас, ясно е и че влиянието, т.е. зависимостта, от тази управленска структура не е прекъсната по същите причини – прекъсването ѝ трябва да бъде извършено пак от хората, които са работили за установяването, укрепването и функционирането ѝ и които в личен план са в особена идейно- материална, т. е. користна, зависимост от нея.)
Тогава, това което обича съвременният български русофил, в масовия и афиширан в публичността ни смисъл, е всичко друго, но не и Русия. Сякаш следвайки някакъв ироничен каприз на историческия дух, съвременният български русофил обича точно това, което е погубило Русия, нейната духовна антитеза, и което, ако се придържаме към истинското значение на думата той би трябвало да ненавижда. В това има нещо колкото цинично, арогантно до безсъзнателност, толкова и зловещо. Някак цинично е да си ляв и русофил едновременно. Тук все пак трябва да се направи следната уговорка, да се приведе известно “смекчаващо вината обстоятелство” – в идейната безпътица на съвременна България, лявото русофилство винаги е повече или по-малко и насилствено установена идеологема, идеологически конструираното безсъзнателно на много поколения.
“Русофил” сега явно или скрито означава обичащ Съветския съюз и неговите притворно дегизирани продължения през историческите събития на последните 20 – 30 години, обичащ именно верския, нравствен, културен и физически екзекутор на автентична Русия. Милиони руснаци убити в лагери, в психиатрии, с глад – вярващи, интелигенти, учени, селяни, граждани, милиони изтезания, милиони поругавания, много милиони. По този начин “русофил”, в неговото ляво озвучаване, понастоящем е една метафора на гаврата, метафора на повсеместната зловеща подмяна, с която палачът, извършил делото си, се идентифицира с жертва. И още нещо, истински обичащият Русия, в духа на тази мрачна превратност, е застрашен от това, да бъде възприеман като русофоб.