И като го видяха се объркаха. Нарекоха го високомерно (щонесавиизкривениотболкафизиономиитебе), аморално (къдебяхтеприборисовбе), естетическо (щостецветниипъстрибе), сито (щонепроситетрохиблаговолениебе), купонджийско (щонечупитевитринибе), инфантилно (квоскачатекатовсенякогащевисвършиенергията), обречено (туктакиваневиреят), обладано от фалшиво съзнание (незнаетекаквоправите), недостойни за истинската кауза на самоотрицанието (щонесепалитебе). Извадиха всички калъпи и говорители, за да му сложат максимално бързо етикети и истории, да го лишат от различие, да го потопят в разказа за неизбежния провал на действието, да го разложат в мъдрата прогноза за българската безнадеждност. Подхвърлиха му различни одежди, с които да се облече като „конкретно искане“ за ток, цени, изборен кодекс, като нова партия или лица. Вместо това срещу тях стои нещо, което не могат съвсем да разберат, оприличат, предвидят. Социално движение, чиято енергийна топка хвърля импулси във всички посоки и прави въпроса за бъдещето му една от най-интересните загадки на годините след 1989-та.
До целия този порой от атаки можем да добавим и други основни контрастратегии, на които статуквото ще разчита през идните години. Профанизацията на гражданското участие е една от тях. Видима е още във временната комисия за нов изборен кодекс, превърната в парламентарен цирк и открит семинар за довлечени от улицата статисти, на които са им закачени табелите на назначени активни граждани. Преди години тройната коалиция набързо сглобяваше неправителствени организации, съществуващи единствено по пощенски регистрации, за да източват еврофондове, а сега ги реди в измислени списъци на собствената си управленска несъстоятелност. Срещу всяка организация с лица, експерти и история ще бъдат хвърлени поне пет измислени такива, десетки хора сричащи заучени фрази и създаващи изкривени огледални образи. Гигантска стая с криви огледала, от която на хората да им се завърти главата.
Ускорената поточна линия на всякакви партийки, „проекти“ и „платформи“ е следващия план, който вече върви. По една на седмица, с „нови лица“ и „нови граждански идеи“, „център-дясно“, „център-ляво“, „център-център“, „криво-ляво“, „горе-долу“. Раева днес, Бареков утре, Иванов вдругиден. Ежемесечни замятания на политическата въдица за проба, за мониторинг на плъзгащата се всенародна любов, за несекващо изкушение до неговото следващо осъществяване. Правенето на партии вече не е и толкова скъпо занимание – няколко физиономии в няколко телевизии, подпомагани от няколко „журналисти“ с няколко разказа за истинското раждане на гражданското общество. Бърза лента, превъртаща повече и повече изблици на новата политическа енергия до окончателното й изтощаване, задръстване на публичността от фалшиви алтернативи, маскирани по десетки различни начини, в различни цветове, с различен хор и тон. Дъга от фалшива светлина ежедневно прожектирана от трагикомичните медийни клоаки, в каквито са се превърнали повечето ни „средства за масова информация“.
Възможните политически пътеки на протеста са проблематични. Автентичността на политическото пре / раждане не е нещо, в което вече лесно се вярва. То трябва да се извоюва. С него имаше тежка злоупотреба през годините и пореден шанс на „стари муцуни“ няма как да бъде даден. Нито автоматично на „нови лица“, които нямат достатъчна достоверност. Политическото продължение на протестите ще се случи на принципа „проба-грешка“ до налучкване на точната комбинация от достоверност на лица, биографии, идеи и доверие. Няма да стане бързо, нито на една стъпка. Вижда се и сега в трудността да си представим новия реформаторски блок като функционален субект, достатъчно обединен и съвместим в себе си, за да изпълни високата си политическа заявка. Представителството, в основата на съвременната политика предполага базово доверие, което отдавна сме загубили и трудно ще възстановим.
Протестите трябва да променят и начините, по които въобще мислим промяната в нашето общество. Знакът за това не е в появата на n-ската партия, а в по-острите и умни активистки кампании, в създаването на успешни коалиции от граждански организации, тематични коалиции между партии, организации и индивиди в подкрепа на някаква кауза, позиция и интерес. Превръщането на сериозен проблем в гражданска ярост, вълна, на която трудно могат да устоят власт и виновни. Ежедневна непоносимост към идиотиите около нас, която се разлива във всякакви форми – бойкоти, протести, блокирания, непоносима публичност. Това изисква по-умни и активни организации, всяка ангажирана със собствения си интерес и кауза, но и ангажирана с общата среда и промяна, без които всеки техен успех ще е мимолетен и лесно обратим. Успешно смесване на частичния организиран интерес и общия, който всъщност позволя устойчивостта на първия.
Най-голям смисъл обаче развитието на протестите има като създаване на граждански паноптикон, наблюдателница, от която непрестанно се сканира обществения ни живот. Обръщането в ежедневие на културата на наблюдение, контрол и алармиране от организации, групи индивиди, отделни хора, които живеят с тази нагласа. Вечна готовност за право на вето, поне. Бързата публичност чрез новата дигитална и децентрализирана реалност е вече тестваното оръжие на тази битка. Видимо нарастващият брой на готовите за участие наблюдатели е човешкото условие. В успехите на множеството протести пък е културния код за тази нова устойчивост. В тази линия на развитие са и най-големите възможности за неутрализиране на евентуалните опити за тяхното „отвличане“ или политическо брандиране. Нещо повече, в това усилие би трябвало да могат да се впишат и тези, които държат да запазят докрай непокътнати белите ръкавици, с които общуват с реалността или са отдадени на стилизираното мрънкане, че никой протест не е достатъчно красив, умен, мъдър и прочее, за да заслужи излизане от комфорта на собствената им несвобода.
• Панопиткомът е институционален дизайн, измислен през 18-и век, при който се създава една точка на постоянно наблюдение върху определено пространство.
Вземете последните новини.png)
