Българите, които изкачват батаци, за да не могат да слязат оттам

Той е картограф, изпратен от Кралското географско дружество в Лондон да измери релефа около селце в Южен Уелс. Местните го посрещат сърдечно в селската кръчма, очаквайки с нетърпение голямата им гордост - Планината, да бъде отбелязана на картата на Великобритания. Уви, професионалната съвест на картографа обаче, не може да бъде приспана с няколко бири. Той си свършва работата педантично и отсъжда: "Подобна височинка не отговаря на стандартите за планина, едно невзрачно хълмче няма място на картата!"

Местните са ужасно разочаровани, но бързо се взимат в ръце. За да защитят "своята чест и светинята на Южен Уелс", започват да мъкнат към хълма кофи с пръст, греди и камъни. По едно време дори педантичният картограф се заразява от ентусиазма им и се включва в строежа на …планина.

Много ясно - следва хепиенд, а и той е предизвестен от заглавието "Англичанинът, който изкачи хълм, а слезе от планина" (1995 г). Жанрово определен като комедия, филмът се бъзика недвусмислено със стъпилото върху хълмчета, поточета и бари национално самочувствие, а посланието му е повече от директно: за да се гордееш с "планина", първо трябва да си я направиш.

И все пак накрая Хю Грант (той беше в ролята на картографа) погледна към мястото, където по-рано сияеше зеленият хълм. Там вече се издигаше чудовищна конструкция, сглобена от подръчни материали. Фалшивата планина загрозяваше доскоро идиличния пейзаж, но въпреки това местните ликуваха от победата. Да, те вече знаеха, че общото усилие е важно. Но не, още не бяха разбрали, че смисълът то да бъде положено е само разумната кауза…

Обръщам внимание на този сюжет, защото в България е на път да изникне подобна по нелепост, но

още по-чудовищна по замисъл постройка

Наречена Ден на геноцида над българите, засега тя е предложение на "Атака", подкрепено на думи от премиера Борисов, но съдейки по гневния форум под статията в "Дневник" на Юлиан Попов "Ден на генетичната българщина", вече се радва на застрашително по размерите си обществено одобрение. Дори нещо повече: "планината" е почти сглобена, доколкото тъкмо от въпросния форум се забелязва една стабилно крепяща я арматура от невежество, фалш, агресия, глупост и съзнателен отказ да изслушаш различни от твоите аргументи. По същество - идеалната база, върху която с лекота се надграждат идеи като тази да се празнува "геноцидно" Баташкото клане.

Не казвам, че е особено миличко някакво хълмче да бъде основният ти източник на самочувствие. Да честваш едно клане обаче е вече "нравствена перверзия, морална недостатъчност, въздигане в култ на слабостта, безсилието и липсата на характер, празнуване на националната разруха" (слава Богу, че във форума имаше и мнения като това на Lemmy!). Честване, зад което стои мазохистичната, но всъщност удобна склонност да се изживяваш като нечия жертва, за да намираш лесни обяснения за собствената си непригодност. Или още по-просто казано: да оправдаваш несполуките си с широк кръг от виновници, конспиративни теории и тежка историческа карма, като си казваш, че живееш така, както живееш, защото някой те мрази - било турците или печенегите, било сионските мъдреци или Млечният път…

Сега обаче държа да съобщя на онези, които продължават да се възмущават от възраженията на "безродниците" срещу Деня на геноцида, и най-неприятната "новина". А тя е, че ако клането в Батак току-виж станало национален празник, т.е. ден, в който се яде и пие на корем, ние по същество ще хапваме и пийваме в чест на

унищожението на българи, извършено от българи

Ще "празваме" закланите от башибозука, нахлул от съседните помашки села - същият онзи сдружен в разбойнически банди българомохамеданин, който години по-късно дори ще позира пред полския художник Антони Пьотровски за бъдещата му картина "Баташкото клане"!

Впрочем тук е мястото да цитирам откъс от дневника на Пьотровски, в който той описва въпросната "възстановка" на събитията от 1876 г. така:

"Населението се събра на средата на площада и започна да играе хоро под звуците на гайда. Веднага направихме фотографска снимка. Няколко по-млади хора бяха изпратени до околните помашки села да докарат най-свирепите колячи от 1876 г. След няколко часа пристигнаха на магарета, доста окъсани и мръсни, но говореха на български също така, както и братята им християни. А най-чудното беше това, че за съществена ненавист не можеше да става и дума. Нещата са станали така, както е трябвало да станат, защото не е могло да бъде иначе…

Един от колячите, възрастен човек славянски тип, говореше, показвайки кинжала, който стърчеше от пояса му:

- Ей, колко заклах с този нож.

- Казват, че ти си заклал майка ми и сестрите ми - обърна се към него един бакалин.

На това се намеси друг помак:

- Боже мой, не той, а аз заклах майка ти. Тя викаше: "Пощади дъщерите ми!" Но Пехливаноглу вече беше започнал да коли - главата на по-голямата падна, а малката клечеше със скръстени ръце, ей така.

- Олеле, олеле, майчице - хлипаше бакалинът. - Мене ме нямаше в града, когато стана клането, бях във Филипопол за стока. Ако не бях отишъл, и аз нямаше да съм жив.

- Не ви ли е жал за тези жени и деца, които сте избили? - запитах помаците.

- Така нареди падишахът - отговаряха и разтваряха ръце с жест на безпомощност и отчаяние.

Какво да се съжалява, като е трябвало да се коли, такава била съдбата - няма какво да се прави. Всички присъстващи кимаха с глави..."

Този откъс не се нуждае от коментар, доколкото казва достатъчно за "героизма и саможертвата", с които ни пълнеха главите в училище. Казва и нещо особено важно: да, има нужда да почитаме Баташкото клане в специален ден и той

би трябвало да е Денят на българския срам

Защото, ако пак не е ясно - клали са разбойници. НАШИ СИ разбойници. А насреща си са срещали единствено примирение, "че не е могло да бъде иначе". Същото примирение, с което живеем като нечии жертви, и пак то, заради което хитреци, заработващи като брокери на етнически провокации, ни вкарват в измислени националистически схеми.

Неведнъж сме гледали "филма", в който българите сами се набутват в батаци, за да не могат да излязат от тях. Набутват се с някаква наслада от самоунижението, че отново ще бъдат прецакани. Оставят се да бъдат заблуждавани, докато някой подменя дневния ред, който има значение за живота им тук и сега. Опияняват се от кланета, страдания, избодени очи и препогребани кости от миналото, но нямат никакъв план какво да правят с "хълма" си в бъдеще, не мечтаят дори да го видят на картата. И най-неприятното - нахвърлят се с почти дивашко ожесточение срещу онези, които им казват добронамерено, че всъщност БИ могло да бъде иначе.

А би могло, разбира се! И не е чак толкова трудно. Достатъчно е само общото усилие да почнем да си правим "планина" от някоя наистина реална кауза.

От: http://dnevnik.bg/