Три стихотворения

„Поезията на Борис Христов, сътворена преди доста време, още в епохата на диктатурата, звучи и днес удивително въздействащо – в пълно съзвучие със сегашните ни болки и тревоги”, пише проф. Божидар Кунчев. Ето три стихотворения от втората стихосбирка на Борис Христов „Честен кръст”.

Цялото творчество на Борис Христов е вик срещу безропотното съществуване, срещу страха и забраните, вик пред Стената, заради която човешкият живот не бе „отиване” и „завръщане”, а само обреченост и път към Нищото. В този вик са болката заради потъпканата хуманност и жестоките последствия от тоталния контрол на идеологията и държавата, бунтът на съвестта заради подмяната на човешкото и многообразието на живота с мимикрията и безсмислието. В този вик е също истината, утвърждаваща смисъла на нормалното, на това, което трябва да бъде човешкото съществуване. Затова и реализмът на поета е като реализма, за който Далчев пише, че той е „по-скоро етическо, отколкото естетическо понятие. Той предполага сила да видиш истината и смелост да я кажеш.”

Стиховете на Борис Христов са отражение на личната му орис, на един  характер, пресътворен в поезия. Те са като живота, в който има страх и угнетение, изоставеност и унижения. Те са онова пределно самоотдаване на истината, изразена с езика на поезията. Стремежът, който ги поражда, се мотивира от една решителност и воля за свобода и действително самопознание. Истините на това самопознание са истината за нашия живот, какъвто беше и какъвто продължава да бъде и днес. В този смисъл поезията на Борис Христов, сътворена преди доста време, още в епохата на диктатурата, звучи и днес удивително въздействащо – в пълно съзвучие със сегашните ни болки и тревоги. Тя все така предизвиква много размисъл. И все така се опълчва срещу равнодушието и примирението на всички онези, заради които „самолетът закъснява”.

Божидар Кунчев

БОРИС ХРИСТОВ 

САМОЛЕТЪТ ЗАКЪСНЯВА

Събрани на летището, върху което сипе пламък
и ни събаря слънцето и в пот ни дави –
отдавна трябваше да отлетим оттук и да се махнем…
Но самолетът закъснява, самолетът закъснява.

Да бяха се показали поне в запаления въздух
излъсканите му крила – да знаем, че го има.
Разгърдил черния си фрак, напразно гарванът се бъхти
да изкопае дупка, през която той да мине.

Промиваме червата си с кафе и чоплим новините.
И шоколада се топи – децата плачат със сълзи кафяви.
Изпратихме Дедал и неговия син Икар, но никой
не се е върнал да ни каже за какво се бави.

Обади се отнякъде пилота, само за да обещае,
че ни очаква друг живот – и повече не чухме.
И си представяме сега, политнали към рая,
как нашите души се спускат с бели парашути.

В съседните летища, от които ни разделят мрежи,
излитат всеки миг – небето ще съборят…
А ние късаме билетите, докрай изгубили надежда,
и чакаме нощта – като добичета покорни.

Навярно ще пристигне той и както ангел се вестява,
ще тичат старците подир крилата му приведени…
Но мене няма да ме има – моята глава тогава
ще бъде къща на щурците с камъчета обзаведена.

1979

СТЕНАТА

Пак ще живея – една ръка ако имам,
и ще се радвам, че тъкмо тя е останала.
Пак ще се топля с листото през зимата
и от листа ще си правя сандалите…

Бяхме тръгнали да разбием стената
и на площада да изгорим като слама,
но в една дупка изгубих моя приятел,
а след него и другите – двама по двама.

Без да мисля тогава, че дойдох да живея,
аз затворих очи, за да нямам свидетели –
и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея,
докато не покапа кръв от ръцете ми.

И припаднал накрая в дивия бурен,
плаках тайно от гняв и обида –
извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,
каквото напишеш – няма кой да го види.

Последната моя надежда тогава издишах
и сам си отрязах крилата наболи –
какво е човекът, щом малката мишка
може спокойно да мине отдолу!..

Но свършва живота, ще прекипи като сода –
всичко друго е вятър и стихове.
И ако трябва сега да извикам свободно,
извикал бих само: „Аз викам.”

Ако имах и малко сили в ръката
и трябваше да напиша някоя дума,
написал бих смело върху стената:
„Това е стена!” И нищо друго.

1979

СТРАХ

Издъхва земята – остава без сили.
Като бик повален сред вселената.
Колач е човека – с брадва и шило,
дошъл на последното земно веселие.

Мирис на гнили треви и умряло
стига до тъмните ноздри на бога.
Слънцето ближе димящото тяло,
но един е езика, а раните много.

Да не бяха пастирите някакви луди,
а поети да водят човешкото паство,
нямаше да вали от небето барут и
да съска фитила към земното царство.

А каква е съдбата днес на словесния
мъченик и родител на стихове –
да се кланя на хора по-малки от лешника
и да трепери от тяхното кихане.

Да живее раздиран от хиляди думи,
но да мълчи в тишината съсирена,
като свирка в ръката на лудия
и като Йона в корема на рибата.

Да седи в полумрака на своята стая
и да разплита небесната кошница,
или пък умрял – да отива към рая,
следван от дивото стадо доносници…

А когато затвори след него капака
тълпата свирепа, ноздри надула –
да гърмят небесата над гроба му, сякаш
боговете събарят вавилонската кула.

1980