Речта на Президента 2.0

Боян Рашев, чийто текст "Прецакани сте! Това е ултрапротест" стана един от най-споделяните и четените по темата, изпрати нов материал до "Дневник".

Когато стигнеш 42-рия километър, а финалът е безкрайно далеч.  

Когато мускулите вече нямат сили. Когато дробовете се свиват, рамене се отпускат, очите не виждат. Когато слънцето изгаря, дъждът не охлажда, вятърът не носи кислород. Когато болката стане непоносима. Когато разумът и тялото крещят в един глас: "Откажи се!" Когато духът се огъва и се питаш: "Защо си причинявам това?"…

Тогава те движи само Целта. Тогава някой, който стои край трасето и гледа, който осъзнава, че печелиш ли ти, "печели цял народ", трябва да ти подаде вода и храна. Трябва да ти даде кураж. Трябва да стои на висока трибуна и да вика по-силно от всички, които викат: "Няма смисъл, няма полза, няма да успееш! Откажи се!" Трябва да ти вдъхне живот.

За да намериш сили да стигнеш докрай.

Когато протестът стигне 42-рия ден, а оставката е безкрайно далеч...

Когато загражданията около Народното събрание се превърнат в стена. Когато полетят първите камъни. Когато Ямбол блокира новата магистрала, а Видин – новият Дунав-мост. Когато полицията се изнерви, бюджетът за извънредни часове се изчерпи и забраните зачестят. Когато недосегаемите започнат да планират "заслужената" си ваканция. Когато постигнат "съгласие", което само ще подсили нашето недоверие. Когато сутрин станем толкова, колкото сме вечер. Когато всички европейски посланици се изредят да им напомнят къде е България.

Когато душата на Едвин погледне към небето…

Тогава Президентът, единственият представител на държавата, пряко избран от нас, единственият, който чува, единственият, на когото (се надявам, че) можем да вярваме, ще трябва да говори отново. И да каже истината и цялата истина.

При нас, на площада. Без вратовръзка и без дипломация. Без да се страхува от калта, която ще изсипят върху името му. Смело, искрено и лично. Защото носи тежка отговорност и осъзнава цената на мълчанието.

Ще трябва да говори, така че всички да го чуят. Така че речта му да не допуска коментари, интерпретации и манипулации. Така че гласът му да премине като лавина през хората, медиите, площадите и седенките. Така че Европа да чуе. Така че прозорците на Народното събрание да потреперят, а "избраниците" ни – панически да започнат да си стягат багажа за вечна ваканция:

България се намира в разгара на политическа криза. Гражданите не вярват на управляващите и това недоверие се засилва с всеки изминал ден. Много хора смятат, че днес аз съм изправен пред трудно решение, защото страната има нужда от стабилност.

Аз не мисля така!

Защото взех това решение много отдавна – още когато се кандидатирах за Президент. Тогава поставих личния си живот в услуга на нацията. Защото имах надежда. Днес моята надежда се превръща в реалност и аз искам да ви благодаря. Защото България няма нужда от стабилна олигархия и обратен завой към комунизма.

България има нужда от стабилна промяна към реална демокрация.

Датата 14 юни 2013 г. ще бъде запомнена като началото на края на Прехода. За 23 години българската нация достигна нужната зрялост, превърна се от общество на безличието в общество на свободни личности. Малко по малко натрупахме критична маса на морал, непримиримост, желание за справедливост.

Осъзнахме, че всичко зависи от нас.

Разделителната линия днес е много ясна – нацията срещу мафията; истината срещу лъжата; моралът срещу покварата. От едната страна стои модерно гражданско общество, изградено върху ценностите на християнския морал и демокрацията, което може да се развива само в условията на свобода и справедливост. От другата страна стои чудовищна комбинация от уродливи форми на комунизъм, феодализъм и фашизъм, обединени в страстта си към парите, която властва само в условията на бедност, безразличие и безправие.

Избираме – доброто или злото?!?

Аз знам от коя страна стоя.

Труден ли е този избор?

Не разделям нацията, защото съм убеден, че всеки достоен българин трябва да направи и би направил същия избор. Стига да можеше да различи истината и да повярва в самото съществуване на доброто в държавата. Стига да имаше и зрънце от вярата, която повечето от нас напълно загубиха през последните години.

Посткомунистическата олигархия извърши много престъпления, но най-страшното от тях остана невидимо и недоказуемо. Откраднаха ни вярата в доброто, упоиха сетивата ни, осакатиха ценностната ни система. Използваха най-ефективният начин да прикрият мръсотията си – като замерят всички други с кал, така че да изглеждаме еднакво. И колкото по-чисти и различни са другите, толкова повече кал изравяха и толкова по-често хвърляха... И продължават да го правят всеки ден.

Сляха истината и лъжата в смесица, която не позволява различаването им. Смесица, която толкова силно отврати българското общество, че то повярва, че изборът му е ограничен до по-малкото зло и следователно няма смисъл да избира.

Насадиха убеждението, че успехът и благополучието в България са възможни само чрез връзки с държавата, престъпления, корупция и винаги за сметка на някой друг и следователно всеки, който постига нещо, е част от мафията…че е някой от тях.

И успяха. Изпаднахме в транс, който все повече се задълбочаваше. До момента, в който те решиха, че спим толкова дълбоко, че могат спокойно да покажат най-грозното си лице и ние пак да останем равнодушни.

Нацията се събуди. Вижда ги и ги (по)сочи с пръст. А те се чувстват толкова недосегаеми, че нагло й се присмиват.

Не мога повече да търпя това!

Убеден съм, че много от вас са гласували за мен в качеството ми на по-малкото зло. Вярвам, че днес те ще видят избора си в друга светлина.

Горд съм с постиженията си в живота и познавам много българи, които се чувстват по същия начин. Ние знаем, че не всички са маскари, защото не смятаме себе си за такива. Ние знаем, че имаме избор и нямаме право да отстъпим от него. Ако днес се откажем, децата, които водим със себе си, един ден ще бъдат тук отново и справедливо ще ни укоряват. Или изобщо няма да бъдат в България.

Аз искам моите деца да останат и няма да им завещая една провалена държава.

Стигнахме много далеч. Няма път назад. Днес аз празнувам, защото след тази реч мога свободно да направя това, което желая най-много - 

Да се присъединя към вас!

Призовавам правителствата на всички европейски страни и Европейската комисия – направете всичко възможно, за да запазите България. Не позволявайте тя да бъде отвлечена и да се превърне в гнойна рана в сърцето на Европа!

Призовавам всички демократични партии, всички граждански, работодателски и синдикални организации – направете ясен избор! Покажете, че сте готови да го защитавате сега. Изпълнете съществуването си със смисъл. Ще използвам всички права и възможности, които ми дава позицията на Президент на Републиката, за да можем да избираме възможно най-скоро и при най-справедливите правила.

И този път призовавам… Не призовавам, а моля!

Моля, всеки българин, който носи достойнство, иска бъдеще за децата си, иска да живее от плодовете на собствения си труд, знания и умения, всеки, който иска да уважава управниците на държавата си –

Търсете истината и направете избора, в който вярвате!

***
Авторски права: Тази реч или части от нея могат да бъдат използвани от Президента на Република България без никакви ограничения. За да остане в историята като…Речта на Президента, който имаше куража да избере доброто и да каже истината.