Свободата днес и тук 04 Юли 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

МИТЪТ ЗА „ЗАДКУЛИСИЕТО”

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Доц. Д-р Момчил Дойчев

В последните месеци в нашето общество се спекулира с ролята на така нареченото „политическо задкулисие”. Излязоха книги от не един и двама автори, които на базата на предоставена им обилна първична информация (и дезинформация!) в края на краищата внушават, че всички възможни политически опоненти на олигархичната власт в България са всъщност „комунисти”, „агенти на комунистическите служби” или техни синове, дъщери, снахи и пр. С други думи са „маскари”, „негодници” и дори ... руски шпиони!

Така се оказа, че „задкулисието” не се състои от „агенти” на неокомунизма, олигархията и мафията, а най-вече от хора, които са били активно ангажирани в разграждането на тоталитарния режим и изграждането на гражданско общество и европейски демократичен ред. Причинители на посткомунистическия „грабеж” са не олигарсите, представителите на бившата номенклатура и тайните служби на бившия режим, а (представете си само!) „експертите  на прехода”, т.е. интелектуалците, които са строили теоретични конструкции на промяната и моделът на това общество, което трябваше да впише в Европа съветско-комунистическа България.

„Разкриване на „тъмните страни” в биографията на минали и дори бъдещи евентуални демократични лидери е било винаги част от арсенала на действие на същите антидемократични и олигархични сили, които подобни автори упорито прикриват. Освен това за „задкулисие” се говори и по отношение на личности (или безличия), които са  публични фигури, т.е. отдавна са в полезрението на медиите. В същото време няма и дума за такива „герои” на „задкулисния криминален преход” като Любен Гоцев, Димитър Иванов, Бриго Аспарухов  и други офицери на комунистическите (и съветските (руските) тайни служби, които са манипулбирали и манипулират „прехода”, включително и чрез подставени „демократични” политици, организираната от тях „организирана престъпност” и контролираните от тях медии . Няма и дума за това, кои са всъщност най-богатите българи и как те са натрупали богатството си, кои са „кредитните милионери” и има ли поне един от тях, който да не е и до днес зависим от бившите си колеги по „служба”. Спекулирайки с примитивизма на масовия българин, чрез своите медии те са внушили според едно социологическо проучване отпреди 7 години, че най-богатият българин е ... Иван Костов!  Напоследък обаче той май е изместен от ... Бойко Борисов.

Всъщност темата за „задкулисието” е своеобразен ренесанс в по-модерна и развита форма на модните не само у нас различни примитивни и популистки конспиративни теории, които разглеждат правенето на политика като задкулисна, нелегална и следователно антиобществена дейност на безотговорни (световни и местни) елити, които се стремят да „поробят” човечеството и всяка отделно взета страна.

Всъщност под „политическо задкулисие” следва да се разбира невидимата за публиката дейност на политическите елити, които действат не само публично, но и зад кулисите на публичната политика. Под непублична политика следователно се разбира дефицитът на публичност в политиката. По силата на своята публична природа в политиката се срещат различни частно ориентирани действия и единственият начин тези действия да бъдат подложени на критичен анализ, е това да стане от позицията на публичността. В противен случай те започват да изглеждат за примитивното съзнание като „заговор” на елитите против публичността и обществеността.

Разкриването на ролята на т.нар. „задкулисие” е всъщност „осветяване” на останали скрити негови мотиви, зависимости, връзки, отношения с други фактори, които се проявяват в публичната политика. В крайна сметка се разбира, че няма никакъв „заговор”, а просто непублични действия, които винаги в края на краищата могат да бъдат рационално обяснени, но само чрез тяхното „осветяване” и превръщане в обект на публичен дебат.

 

Конспиративизмът - идеология на примитивите

През годините на прехода в България широко разпространение получиха конспиративните обяснителни теории. Причината за тяхното огромно разпространение и успех (не само у нас, но в целия свят!) се дължи на това, че масовото съзнание по начало е примитивно, нерационално и политически невежествено. Това, което то не разбира го отдава на волята на боговете, или на скрити невидими елити, които контролират света.

Конспиративните теории обясняват социално-политическите промени и реалната политика като поредица от заговори и преврати на неявни и недосегаеми елити, които контролират живота на обикновените хора. Конспиративната парадигма достига до обяснението на историята като световен заговор и ... спира дотук. С други думи самата тя се нуждае от обяснение. Заговорът се оказал успешен просто защото е „заговор”!

Конспиративистите никога не посочват нито пътищата за предотвратяване на „заговора”, нито за победа над странно защо винаги невидимите заговорници. Всъщност, оказва се, че те са непобедими, защото са разтворени зад такива мъгляви понятия като „ционистки” или „еврейско-масонски елити”, които според конспиративистите неизбежно контролират света.

Всъщност в света реално съществуват различни тайни или по-явни криминални олигархични, т.е. антикапиталистически елити, които често воюват помежду си, но тяхната борба едва ли може да обясни световното развитие. И ако конспиративните теории реално обслужват нечии интереси, това са именно интересите на тези криминални олигархични антикапиталистически елити, които чрез тях се опитват да заблудят невежите и чрез това невежество да разрушат правилата и законите на модерната западна цивилизация.

За разлика от историцисткото левичарско разбиране на историята, конспиративистите виждат своята задача не да изковат „историческите закони на развитието”, а да открият зад всяко (негативно) социално явление неговите носители, които имат таен интерес от неговата поява. Оттук задачата на конспиративните изследователи се свежда до това да проследят как е планирано това събитие и как е осъществен „заговорът”  за неговото осъществяване на практика, както и да „разкрият и разобличат” неговите причинители и ръководители. 

Основна грешка на конспиративната парадигма се състои в това, че търси зад всяко социално явление – войната, революцията, нищетата, безработицата, дефицита и пр. (които сами по себе си предизвикват силни негативни реакции в масата от хората, засегнати от тях)  целенасочени действия на всесилни лица или групи от хора, заинтересовани от тяхното предизвикване.

От друга страна конспиративната парадигма наивно приема, че всеки замисъл на „конспираторите” се реализира така, както е планиран. По този начин, без да искат това, те изкарват тези конспиратори всесилни и непобедими. И всъщност оказват огромна услуга на мнимите или истински заговорници. Защото се оказва, че те са всесилни. Реални пътища за противодействие не се посочват, тъй като по презумпция те ще се окажат неуспешни, включително и ако прераснат в самоунищожителна революция!

Всъщност не всички последствия от човешките действия са предвидими. Когато много хора търсят работа, появата им на пазара на труда води до намаляване на цената на работната сила. Но това не означава, че има „заговор” на купувачите на работната сила. Рекламата е подтикнала и други хора да купуват това, което сме купили преди това ние. Но това не означава, нито че ние сме заговорничели с рекламната компания, нито че сме предвидили, че ще се случат и други купувачи след нашата покупка.

Тези примери показват примитивността на заговорническата обяснителна схема. Тя иска да ни каже, че всички последствия са резултат от преднамерени действия, което очевидно се случва много рядко, най-малкото защото не всичко може да се предвиди.

Теорията на конспирацията е изключително лесен обяснителен модел за господстващото примитивно масово съзнание. Особено у нас това води до нелепи от гледна точка на информирания политолог заключения. Например: Заговорът на хора от върха на обществената пирамида е довел до фалита на „процъфтяващата” ни комунистическа държава. Те откраднали милионите и станали капиталисти, защото били част от някакъв „световен заговор” срещу ... България! Разпространяват се най-различни хипотези за посткомунистическия грабеж - кой, кога, как, колко куфарчета с пари и т. н. Двама от приближените на Тодор Живков в Политбюро на ЦК на БКП – Йордан Йотов и Григор Стоичков – също в интервюта и на срещи с журналисти подхвърлят темата за куфарчетата с пари.

Всъщност с теорията на конспирацията си служат хора, които не са запознати с конкретните механизми на политическото управление на парите и собствеността и по времето на „реалния социализъм”, и след неговия крах.

Конспиративната парадигма всъщност служи именно на тези, които реално смятат самото правене на политика като „заговор”, а не на набедените за конспиратори. Очевидно е, че в световната история е пълно с конспирации. Няма как да не е така, след като не само фашистите, комунистите и националистите, но и много „демократични” политици схващат политиката предимно като заговор, а за повечето хора е свойствено конспиративното мислене и конспиративния манталитет. Открили конспиративната парадигма, те смятат че са разкрили „светая светих” на световната история и политика.

Всъщност конспиративните теории сами се нуждаят от обяснение. Най-малкото защото те не обясняват как така някои конспирации са успешни, а повечето не са. Освен това, какво се крие зад обяснението на заговора? Не цели ли това обяснение да прикрие истинските механизми, които не трябва да се разкрият пред непосветените – нека те си мислят, че има всесилен световен център, който командва и да не си врат носовете в реалната политическа и стопанска практика.

Разкриването на фактите разобличава веднага спекулативния характер на теорията на заговора. Например разкриването на факта, че са раздадени необезпечени кредити на избрани представители най-вече от комсомолската и полицейската номенклатура разсейва спекулациите за някакъв „заговор”. Когато се разкрият фактите просто спекулациите за световен или местен „заговор” изчезват.

Вече се изяснява постепенно, че над 150 души са избраниците на бившата комунистическа власт са получили кредити за милиони левове в първите години на прехода. Това признава например един от облагодетелстваните Иво Недялков, известен още като създател на фалиралата "Ийст Уест Интернешънъл Груп”. През ноември 1989 година Андрей Луканов събира избраните от него представители на полицейската и комсомолската номенклатура на среща с приветствието: "Назначавам ви за капиталисти!". Срещата се тълкува като раздаване на куфарчета с пари, но не е точно така:

„Луканов просто огласи решение, според което държавата ще даде възможност на определени фирми да се кредитират от банките. Бяхме кадри, на които се разчиташе, че могат да свършат работа". (Иво Недялков)

 

Конспиративизъм и неокомунизъм

Между крайните обяснителни схеми на конспиративизма и марксизма съществува нещо много общо. Това е техният краен антикапиталистически патос. Самите комунисти поначало мислят в парадигмите на конспиративизма. Още от техните родоначалници Бабьоф („Заговор на равните”) и Огюст Бланки, да не говорим за практици като Владимир Улянов (Ленин) и Йосиф Джугашвили (Сталин).

Проблемът тук дори не е в това, че реално комунистическите главатари (номенклатурата) мислят в категориите на заговора и действат като истински заговорници (макар да се кълнат в „обективния характер на законите на историята”). Проблемът е, че такова обяснение нищо не обяснява. Т.е. то има ненаучен характер и служи като откровена манипулация и  за измама за всекидневното съзнание...

Разбира се, това не означава, че в историята и политиката не е имало заговори, нито в това да се отрича тяхната политическа роля. Напротив – историята е пълна именно с различни политически заговори, те са масово разпространени и типични. Голямомащабните утопични проекти в историята при опита за тяхното реализиране по принцип се провалят. Но от това не следва, че те се провалят поради по-успешен „заговор” на по-силни от тях контра-заговорнически проекти. От времето на „експерти” като Платон и Хилел до епохата на практици като Ленин и Сталин политиците, които искрено си вярват, че знаят как да създадат рая на земята (но практиката е показала, че техните теории са утопични) обясняват най-лесно своя неуспех от една страна със заговора на по-могъщи врагове на техните идеи, а от друга страна, сами заговорничат против несъществуващи заговорници. Например Ленин, макар и марксист, не чака обективните закони на историята да свалят от власт „капиталистите и помещиците” в Русия, а прави пълномащабен план за преврат и завземане на властта. Вече взел властта и започнал с осъществяването на марксистката идеология за установяване на пролетарския „рай”, той се натъква на „активната и пасивна съпротива” на работниците и селяните, които изглежда не са искали да бъдат „освобождавани” и „спасявани” по посочения от марксистите начин и са отговорили със стотици бунтове, стачки и въстания, потушени с изключителна жестокост от тяхната уж собствена власт. И разбира се, болшевиците виждат в това „империалистически заговор”, а не провал на тяхната собствена марксистка утопия, която води вместо към рая, директно към ада на земята.

И 75 години по-късно основната причина за крайния финален банкрут на комунизма, неуспеха на начинанието по построяването на „земния рай”, бившите марксисти в края на краищата виждат не в „обективния ход на историческото развитие”, а в „козните на дявола”, въплътил се в образите на Роналд Рейгън, Маргарет Тачър и папа Йоан Павел ІІ.

Теориите за световен заговор реално обслужват именно тези безотговорни елити, които желаят, особено в ситуация на икономическа криза, да насочат гнева на масите в неправилна посока, да ги отклонят от една рационална интерпретация, която е трудна, но не и невъзможно. „Който трупа знания, трупа печал”, но, уви,  друг, лесен път няма. И това световната история многократно го е показала...

 

Конспиративизмът и задкулисният фактор в политиката

Конспиративизмът всъщност спекулира с това, което остава скрито от погледа на публиката в политиката. Задкулисният фактор е оставал често встрани от погледа на политолозите по простата причина, че политиката се е разглеждала по презумпция като изцяло публична дейност.

Непубличната или задкулисната политика има различни интерпретации, които зависят от начина, по който публичното и политическото се комбинират помежду си. Там където публичното и частното са ясно разграничени, публичното намира самостоятелен израз и се интерпретира като органически свързано с политическото.

Но връзката между публичност и политичност, между публика и политика дълго не е била обект на изследователски интерес, просто защото те са се отъждествявали. Политиката се е разглеждала като изцяло публична дейност, както и всяка публичната дейност се е разглеждала като политическа.

Дори в условията на древния деспотизъм, през Средновековието и при самото обособяване на раннобуржоазната публична сфера, политическите институции, независимо от техния обслужващ частни интереси характер, са били  разглеждани като неотменна и неделима част от публичната сфера, като фактор, който я обсебва и интерпретира като елемент от своята собствена дейност. Оттук и проблемът, че публичното качество на политиката се е разглеждал като нейно вътрешно присъщо качество по рождение. „От тази гледна точка политиката никога не може да е непублична, защото на нея е приписана публична непорочност.” (http://politology-univ.blogspot.com/2009/08/blog-post.html)

Всъщност на практика в тези условия правенето на политика е било изцяло скрито от погледа на публиката и цялата политика е изглеждала тайнствена и загадъчна професия, в която са посветени само жреци, царе, военачалници и  изобщо тези, които са държали цялата власт в ръцете си. В този смисъл в тези общества няма публика, няма и публичност. Няма граждани и гражданско общество, а поданици, чиято социална роля е  била само да се подчиняват на властимащите.

Но „правенето на политика” е  преди всичко процес на управление на социалните конфликти във всяко общество. И следователно политиците са били длъжни да действат обществено отговорно, поне доколкото това не засягало техния контрол върху политическата власт. В този смисъл „безотговорни фактори” са били само действията на поданиците, когато са се съпротивлявали на държавната власт и на властниците. В тези условия е парадоксално, че не може изобщо да се  говори за „задкулисни фактори”, просто защото цялото правене на политика е непублична дейност, „задкулисие”. Но от друга страна действията на политиците са „открити” , доколкото са пряко и непосредствено въздействие върху техните поданици.

Що се отнася до политическата теория, според нея публичните политици носят отговорност за своите думи и действия, а не скрити безотговорни фактори, които им диктуват или ги манипулират. В този смисъл  Джовани Сартори в „Теория на демокрацията” разглежда ролята на науката за политиката само в този аспект, в който тя се изразява „с думи”, т.е. тя не търси скрити зад думите намерения, зависимости или дори действия, които се разминават драстично с думите. Политолозите могат да интерпретират  заявените в декларации, манифести, призиви и пр. идейни послания политическите намерения, но не и евентуални скрити цели, или изобщо факторите, които по принцип не са открити за погледа на публиката и изследователите. С други думи се анализира даденото, а не това ,което е останало скрито под него и което може драстично да се разминава с декларираните намерения и да има дори коренно различен смисъл. Защото в противен случай политолозите биха вменявали на политиците нещо, което не може да се докаже, просто защото то не е „дадено” като публично заявление, намерение или действие.

Политиката като публична дейност, в която се срещат различни частни интереси поставя въпроса за отношението между публично и частно вътре в нея. Публичното и частното са ясно разграничени само в общества и условия, при които частните интереси на властимащите и изобщо на политическите субекти са заставени да служат на обществения интерес чрез различни правила и процедури. Така например античните „правилни форми на управление” познават това разграничение, но не и „неправилните форми на управление”. В скоби казано в античността демокрацията също се е смятала за неправилна форма на управление, защото се е разглеждала в интерес само на политическото мнозинство.

В  Римската република също има разграничение между публично и частно, противоречието между които се регулират от правилата и изискванията на римското право. Но  в условията на тиранични или олигархични политически режими, също както в азиатските деспотии, а по-късно и в Римската империя и по време на  цялото Средновековие публично и частно не са разграничени, защото частните интереси на властниците са доминирали над общия и обществения интерес и не е съществувал механизъм за публичен контрол над техните частни интерес. Тъй като и изразът на такъв обществен и публичен контрол - държавата е била превърната в частна собственост на властимащите. По принцип там, където има абсолютна и безконтролна власт на тирани, деспоти, императори, олигарси или фасадна демокрация, там публичната политика е поставена в услуга на частните интереси на властимащите.

Следователно там, където обществото се основава на отношения на лична зависимост и васалитет, където правото на частна собственост е силно ограничено и където властта е безконтролна, разликата между публично и частно изчезва. Поданикът на държавата няма права, а задължения. Частното право е пряко зависимо от личността на по-горе стоящия властник. Липсата на ясно обособена публична сфера води до разбиране за същността на държавата и на политиката като строго обособени сфери на дейност на определени касти, съсловия или класи, които са наричани най-често господстващи и чиято единствена дейност е била заниманието с политика.

Не е случайно, че интерпретацията на политическото като „представяне на частен интерес като публичен или обществен” вирее най-силно в общества, които не познават разграничението между публично и частно, между публичен и частен интерес. Или по-точно общества, в които политиците и партиите могат успешно да представят своите частни интереси за интереси на държавата и обществото като цяло.

Всъщност действително липсата на ясно обособена публична сфера води до дефицит, който деформира конституирането на политическото именно като ефективно средство за управление на социални конфликти.

Но тъй като социалните конфликти са най-често продукт от сблъсък на частни интереси, възниква въпросът как е възможно опубличаването на този сблъсък. Става ясно, че частните интереси трябва да имат публично измерение, да бъдат по повод на публичната власт или собственост, за да придобият съответно публичен, респективно политически характер.

С други думи частните интереси се превръщат в публични, когато „излязат на светло” в публичната сфера. Правото на частен интерес е легитимно, а не е проява на „задкулисие”. Частният интерес обаче е легитимен, когато в публичната сфера се сблъска с друг, също така легитимен частен интерес. Този сблъсък на различни легитимни частни интереси формира в края на краищата общия интерес, сферата, в която съвпадат различни публични частни интереси.

Непублични частни интереси има само в непубличната сфера. Но това не означава, че всички непублични частни интереси са нелегитимна проява на задкулисието.

Разбира се, може да се възрази, че в политиката се представят и защитават и частни егоистични интереси като обществени и алтруистични! И много хора вярват, че тези частни интереси са израз на единствения обществен интерес! Но без тази вяра партиите биха били невъзможни.

Това (за съжаление) се случва много по-често, отколкото частен партиен интерес да съвпада в общи линии с обществения интерес. Политиката може да служи на общото благо само когато сблъсъкът на частни интереси в нея е подчинено на правила и закони, така щото никой частен интерес да не е привилегирован, т.е. когато имаме върховенство на закона.

Впрочем задължително самият частен интерес в политиката трябва да се преоблече като публичен – в противен случай той няма да има политически смисъл.

И все пак задача на политологията е да разкрива действителните мотиви за това преобличане на частния интерес като публичен. А също и да разкрива факторите в непубличните политики, които остават сякаш невидими. Такива непублични фактори в политиката като корупцията, непотизмът, непокизмът, организираната престъпност, тероризмът, нелегитимното лобиране или нелигитимната роля на скрити, непублични групи за натиск могат да подчинят обществения интерес на непублични частни интереси, които делегитимират политическото, публичните политическите елити и превръщат изобщо правенето на политика в „мръсна работа”.

 

Подценяването на ролята на непубличния фактор в политиката, особено в преходни политически епохи, означава в края на краищата оставането на повърхността на политическата събитийност, неразкриване на дълбоките вътрешни политически пластове, неразбиране на смисъла на политическите действия или бездействия. Не е възможно всичко в политическата дейност да е видимо и „прозрачно”. По простата причина , че в политиката винаги е имало и ще има скрити егоистични мотиви, неизказани помисли и цели, невидими за публиката преговори, съглашения, също както  и видими раздори, раздели и разплати.

Както казва един класик „Хората винаги са били и ще си останат глупави жертви на измамата и самоизмамата в политиката, докато не се научат да търсят зад всевъзможните нравствени, религиозни, политически, социални фрази, заявления, обещания интересите на тези или онези класи. Ако оставим настрана класовата самозаблуда и и идеологическо заслепение на този автор бихме перефразирали – скритите цели, намерения и действия на политиците и политическите елити ще си станат скрити, докато политическите анализатори коментират само думите и видимите действия, но не разкриват техния смисъл, заедно със скритите им цели и намерения.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional