За протеста, блокадата, полицията - още една гледна точка

Опитвам се да размишлявам откровено и освободено от симпатии, антипатии, предубеждения и условности, но конкретно - над всичко, което видях на площада пред храма "Св. Александър Невски" на 23 юли вечерта. Изводът ми е, че заливащите ни второ денонощие обяснения - и от властта, и от протестиращите, минават покрай същината на проблема, без да я засегнат, защото и едните, и другите заобикалят основно противоречие.

И властта, и гражданите не искат да признаят, че

конфликтът на площада е заложен по условие

и в такава ситуация много трудно би имал мирно разрешение. Затова и всяка от страните трябва да поеме своята отговорност. Мирният му изход обаче зависи повече от органите на реда, от техния професионализъм и морал.

Какво имаше в сряда  вечерта? Голяма група хора са заобиколили парламента и са решили да не позволят на намиращите се вътре (в случая депутати, министри, администрация и журналисти) да излязат. Полицията е изпратена с цел да осигури излизането им.

В противоположността на двете цели е заложена неизбежността на конфликта От тук нататък във всяка държава, в която и гражданите, и полицията знаят правата си и задълженията си, произтичащи от закона, всеки поема своята отговорност. Това е, което и двете страни не искат да признаят или по-скоро го заобикалят с взаимни обвинения.

По всяка вероятност е имало и провокатори, което се твърди и от гражданите, и от полицията, но аз размишлявам върху добрите протестиращи - нали целта им беше онези от парламента да не излязат. Обаче... неясно докога! Ето защо е неубедителен (за мен) патосът на звучащия повсеместно в ефира въпрос "защо трябваше да се стигне дотук". Ами защото "стигането дотук" е заложено в целите, само че в България не се научихме да носим отговорност нито за целите, нито за средствата за постигането им.

(Говоря за отговорност, защото годината не е 1789 нито 1830 във Франция, за да пратим омразните политици на гилотината, не е и 1905 или 1917 в Русия, за да сложим катинара на учредителното събрание, понеже на болшевиките не им харесал резултатът от изборите, нито е 1956, 1968 или 1980 в комунистическите Будапеща, Прага и Варшава, за да се вдигне въстание. Дилемата "олигархията или гражданите" (която впрочем се нужсдае от отделен анализ) в 2013 се решава, уви,  на избори - по принцип и по непреодолимо условие. Колкото и да не ни харесват и принципът, и условието.)

С други думи - неубедителността на публичното говорене за нощта на блокадата идва от сбърканата изначално (или изместена, премълчавана) основа, върху която двете страни градят своите обяснения на случилото се. "Основата" се заобикаля дори от вътрешния министър - забелязахте ли, че на сутринта по БиТиВи

Цветлин Йовчев подметна, но само в скоби, че  "протестът е незаконен, да не забравяме това"

Вметката на министъра, уж случайна и невинна, е важен и много коварен детайл - един ден "детайлът" ще бъде изваден и с него ще бъде ударено по масата (когато се радикализира протестът), така си мисля аз - а засега нека бъдем толерантни, мисли си властта.

Блокадата е гражданско неподчинение, което е допустимо от закона.

Нашия случай обаче е особен, тъй като в блокираната сграда има хора, на които не им се позволява да излязат (приемаме, че тази е целта на протеста в конкретната вечер на конкретното място). И тъй като нашият протест е специфичен и с друго (той няма организатори и водачи, въобще хора, които могат да бъдат попитани за колко време е планирано неподчинението и за колко време онези отвътре няма да бъдат пуснати да си отидат), конфликтът става още по-неизбежен.

Да видим как преследваха и постигаха целите си двете страни в неизбежния конфликт.

Наблюденията ми са разобличителни за полицията и смесени за протестиращите граждани

На 23 юли към 22 ч. влязох на площад "Александър Невски" откъм широкия подстъп на ул. "Оборище".

В периферията на площада видях млад мъж, който тичаше и викаше "Да се съберат мъже, да дойдат веднага мъже." Обърнах се назад и видях, че зад мен голяма група полицаи (и аз като колегата Иван Бедров наричам полиция всички униформени в онази вечер -  жандармерия,  охранителна полиция,  специални части) навлизаше на площада откъм "Оборище". Мъже и жени насядаха на паважа пред униформените, някои легнаха, полицаите опитваха да си пробият път и от сблъсъка се разпадаха на малки групи, някои оставаха сами, настъпи хаос, понесоха се викове.

Униформен, вероятно началник на някакво ниво - съдя по възрастта му и различната униформа, беше блъснат от граждани, той политна, изправи се, но отново политна, блъскан от други, изпусна радиостанцията си, цялото му усилие беше съсредоточено в едно - да си вземе радиостанцията, и по тази подробност разбрах, че указанието отгоре е да не се употребява сила (говоря за конкретния момент - към 22 часа). Мъжете от плътната група граждани около униформения се държаха различно - докато едни го бутаха, блъскаха и му пречеха да се изправи, други заставаха пред бутащите го, за да ги спрат, жени вдигаха ръце, за да покажат мирния характер на протеста си.

Групата полицаи бяха на практика разпръснати от плътното множество граждани и

никак не разбирах какво всъщност прави полицията, каква е целта й

- сякаш се мъчеха просто да минат през тълпата, но какво ще постигнат като минат, неясно.

От една радиостанация дочух "Изтласкване, изтласкване". Множеството се затваряше и носеше след полицаите, никакъв път не се отваряше за никого и за нищо. Просто хаос.

Млад униформен (изглеждаше двайсетина-годишен) се оказа по едно време съвсем сам, заобиколен плътно от множеството (предимно жени), които вдигнаха ръце за да покажат че не се съпротивляват, и запяха химна, а той стоеше неподвижен, мълчеше и излъчваше абсолютна безпомощност и обърканост. Почти крещях, за де ме чуе "Защо си сам", "Кой е шефът ти, кой ви командва, къде е", оглеждах се за телевизионни колеги и камери, за да питат и те, а униформеният мълчеше като в ступор. В един момент той се обърна и бавно си тръгна от площада, съпроводен от ръкоплясканията на протестиращите.

(На другия ден разпитах преподавател в Академията на МВР какво значи "изтласкване" и как се прави. По думите му  извършвасе задължително с плътен кордон, който да не позволи неподчиняващи се да се промъкнат зад гърба на полицаите. Задължително се отправя предупреждение от ръководещия операцията да се освободи мястото, кръстовището, ж.п. линията. Ако има налягали хора, полицията ги изнася, ако не се съпротивляват, ако има съпротива, се употребява сила. Операцията трябва да се ръководи умело, съобразно обстоятелствата, силата и помощните средства в зависимост от  съпротивата, изключително важно е да се познава мястото - за да не бъдат премазани онези по средата, между напиращите отзад и отстъпващите  отпред.)

Имаха ли полицейските групи ръководители, защо никой не извика "Разпръсни се", "Освободете път", "Ще употребим сила" или нещо подобно?

Виждах само хаос от блъскащи се взаимно униформени и граждани

Минути по-късно навътре в площада - около загражденията зад храма станах свидетел на по-опасен  хаос  - полицията премахна железните бариери, униформените нахлуха, блъскайки граждани - пак сякаш с неясна цел, гражданите противостояха и блъскаха щитовете на полицаите. Нито се освобождаваше път за прословутия бял автобус, нито някаква друга разумна цел се постигаше. Кой командваше пак неясно. Какво искаха да направят силите на реда, не се разбираше. Междувременно с къмъни бяха счупени стъкла на белия автобус, в който имало депутати и трима минстри. И  протестът от този момент нататък се дисквалифицира като мирен.

Защо трябваше автобус да преминава  (да лъкатуши)  през целия площад като жива мишена, за да извежда депутатите (и защо ще ги извежда през претъпкания  площад, не можеха ли микробуси да спрат пред служебния вход и да ги изкаратпрез прохода между Художествената академия и градинката, където имаше доста по-малко протестиращи) е отделен въпрос, на който втори ден министър Йовчев не отговаря, освен че поема лична отговорност. И продължава да настоява, въпреки фактите, че полицията се справила перфектно! 

Но

всеки опит за осмисляне на случилото се предизвиква нови и нови въпроси

  - не можеше ли заседанието да бъде прекъснато и депутатите изведени по-рано, когато нямаше хора; защо този път не беше отцепен по-голям район (в предни сутрини при блокиране на парламента това се правеше в движение); какво пречеше да се запази още малко търпение, депутатите и министрите да си вечерят в парламентарния бюфет и да бъдат изведени, когато навън хората намалеят.

Както и - ако е имало тактически план за извеждане на хората с голям бял автобус (!) - защо предварително не беше осигурен коридор за него;  и защо, след като това решение предизвика сблъсъците, автобусът не се изнесе по ул. "11 август" (след като  се отклони по първоначалния маршрут към ул. "Г.С.Раковски") или по ул. "Оборище", накъдето напредваше и където имаше по-малко хора... И - най-вече - защо беше допуснато непредизвиканото от гражданите полицейско насилие над тях в късните следнощни часове, придружено с грозни обиди?

И въпросът за случващото се по-късно - защо нито един униформен не спря къртенето на паветата, тротоарните плочки и пътните знаци, също още няма отговор...

Два спомена с насилие

Не мога да се въздържа да не направя паралел с онази забравена вече нощ на 26 август 1990, когато трийсетина души, сред които непълнолетни, нахлуха безпрепятствено в партийния дом пред невъзмутимото бездействие на полицаите, разположени около сградата, и я подпалиха. А през това време

полицейските началници и министърът наблюдаваха погрома от укритието си в банката отсреща

без да издадат заповед за някакво действие. Заради този детайл припомням пожара!

Не мога да отмина и спомена от 10 януари 1997 г., когато полицията отвори загражденията току пред служебния вход на парламента и групата вандали нахлуха, един се покатери на левия прозорец до входа и започна да троши стъклото с десетки удари, другите наскачаха върху покривите на паркираните автомобили пред входа  - отново пред скръстените ръце на полицията.

И в единия, и в другия случай бездействието на полицията, по-точно на началниците им, не беше продиктувано от некадърност и страх, а по сценарий  - смея да го твърдя и до днес. Погромът щеше да стане най-ценното пропагандно оръжие на властта срещу политическия противник.

Двайсет и три години по-късно като че ли малко неща са се променили.