Депресията

Едно от малкото неща, в които съм сигурен е, че противостоенето на депресията не се състои в това да й се репчиш. Както стремежът да се отпуснеш – не е да се насилваш да го сториш. Депресията не е само едно човешко състояние. Хидрата е многолика. Който я смачка, става по-силен. Тя градуира с годините. В младостта идва внезапно с лоши или кошмарни помисли, влачи тревогата като ремърке по джанти, разранява целостта на монадата, деструктуира я, оставя дълбоки цикатриси не само по повърхността й, дорде успее с перманентни усилия да извлече талигата от блатото /ако успее/. На заобиколната жизнерадост казва наум – ти отиваш там, откъдето аз се връщам. Тя е първият шамар за прясната душа. Обикновено алитерира през десетилетие, поне три пъти и с възрастта и по хребета на опита и с естетическото саморазвитие коагулира в гипсова обвивка. Вече не е толкова стресова, колкото имобилизираща мускулните й влакна. Сиреч първата съпътстваща смърт на безгрижното веселие. Крепежният елемент, който ни пастри от суицида е чувството за хумор, едничкото противоборство с Бог, а той е вся и всьо, но не притежава този усет, при общуването ни с него. Зомбираните от Дявола пък нямат човешко достойнство. Те са просто зли воини и навсъде дрънчат саби in nomini  Бестията. Те са хитри и безпощадно скучни и еднопланови, но ни оттласкват по вектора към доброто. В такъв порядък се самоизграждаме в негова полза, държим поляризираното статукво да не се разсипе светът в парадоксална несъстоятелност. Колкото сме малки, толкова сме и големи.

Депресията е конструктивно чувство, ако успеем да яхнем вълната й, без да се удавим в океана. Тя е движещата сила на претворението. Спи под възглавницата ти и те подтиква сутрин да направиш нещо по-различно от вчера с ум и ръце. Задрасква те, но те зарисува с различни възторжени краски, води иглата над гергефа на ограничената ни представа за Юниверса и не угажда на уж придобитото знание, което само по себе си е смешно и лъжеуспокояващо, а всъщност не е и рохкава по нашенски трошица от Мирозданието. Наученото е предварително умряло в черупката си. Затова наивното дете е най-мъдрото създание, пепознаващо натрисаната му по-късно догматична норма. Депресията води и до неглижиране на егото, така че да се вложиш в служба на другите. Който не успее, не оставя и помен да го е имало. Тезата „не съм толкова богат, та да давам” или пък еготеистичната формула „мен кой ме керти?” е самозадраскване с маркер. Или пък „яж, пий и си носи новите дрехи” не е даже и животинстване в обществото. Животните също са готови на саможертва и я проявяват в глутница.

Депресията е повик за любов, често капсулирана в смисъл на неафишираност, но балсам за духа на всеобщото. Обичането е ласка и за камъка, който диша веднъж на хиляда години, докато ние минаваме и отминаваме, като на тоталитарна манифестация под слънцето и облаците на неидентифицираното политбюро. Поклон!

Копютърът ми и депремирен и тези дни няма да съм налице, докато той е наопъци, пък имам и пътуваници из континента.