ПОЛИТИЧЕСКИ ПРОМИСКУИТЕТ (опит за систематизация на политическия процес у нас)

Промискуитет обикновено наричаме безразборната смяна на интимния партньор. По аналогия, безразборната смяна на политическия партньор, т.е., политическата сила, избрана от нас, за да ни представлява, може да се нарече политически промискуитет. Това определение идва на ум, когато наблюдаваме политическото поведение на обществото у нас през последните двадесет години.

Докато отношението към промискуитета на индивидите е противоречиво, то няма да се поколебаем да определим политическият промискуитет на обществено равнище като нездравословен. Затова се налага да разгледаме явлението от близо - в опит да намерим лечение.

Заболяването

Промискуитетът при отделната личност се дължи на определени причини. За разглежданият от нас политически промискуитет също има лесно обяснима причина, и тя се крие в свръхочакванията, с които избирателите натоварват избраната от тях политическа сила. Тези свръхочаквания, на свой ред, са родени от паниката, обхванала след 1989 загубилото политическите и икономическите си рефлекси общество, получило повече свобода, отколкото би могло да понесе безпроблемно. Както знаем, свръхочакванията са нещо, което никога не може да бъде задоволено, и това скоро води до отмятане от избраната политическа сила и търсене на нов партньор.

Тези настроения бяха усетени почти веднага от БСП, която още през 1990 побърза да обяви, че е "сполука за България". След провала на „сполуката” поредният спасител по стечение на обстоятелствата се оказа СДС на Иван Костов.

До този момент ролята на ”спасителя, който ще ни оправи” се поемаше от някоя от съществуващите политически партии. Наличието на постоянно търсене на спасители, обаче, в условията на свободен политически пазар не можеше да не доведе и до напредък в предлагането и през 2001 във властта се появи специално конструираната за целите на спасението партия НДСВ, начело с професионалния спасител Симеон. Днешният пореден спасител – ГЕРБ – повтаря същия модел.

Виждаме, прочее, че това, което нарекохме „политически промискуитет” е само външен признак на тежко заболяване. Изправени сме - и в това се крие опасността - пред самоподдържащ се процес. Той преминава през едни и същи фази: фаза на обществено усилие, когато бива припознат и издигнат поредният спасител, последвана от фаза на очаквано разочарование от него. След което обществото изпада в политическа апатия, имунната му система отслабва и това дава възможност на различни политически вируси и паразити да се размножат в политическото тяло и да превземат обществения организъм. Когато отчаянието на хората от това достигне критична точка, започва търсене на нов спасител. Цикълът се затваря.

Този повтарящ се процес неизбежно дава отражение върху политическата структура на страната. Като резултат днес в България има три типа партии:

1. Партии на етнорелигиозна основа – БСП, ДПС.

2. Нормални политически партии.

3. Партии от месиански тип – НДСВ, ГЕРБ, Гергьовден, Атака, РЗС.

Мнозина биха описали БСП, за разлика от ДПС, като партия само на религиозна основа. В действителност, твърдото й ядро притежава белези, които можем да определим и като етнически. Дори можем да твърдим, че в обособяването на тази група етническото има превес пред идеологията, която огромната й маса от привърженици познава слабо или никак. Характерни черти на комунистическия етнос са консервативността, невъзприемчивостта към определени външни идеи, специалното отношение към Русия и пр. Партиите на етнорелигиозна основа имат едно важно преимущество: те притежават постоянен електорат и, съответно, устойчиво пребивават във властта.

Месианските партии се нуждаят от месия и затова без изключение са лидерски партии. Техният успех се определя не от политическите им програми - всички те предлагат едно и също: спасение - а от привлекателността на техния лидер. За разлика от първия тип партии, те са способни на бърз и бурен растеж, но имат кратък живот. Еднократното пребиваване на върха на властта ги обезценява дотолкова, че те не могат да го преживеят.

Докато броят на етнорелигиозните партии не може да расте произволно поради самата им специфика, при другите два типа се наблюдава естествена за описаното състояние на нещата закономерност: нормалните политически партии са в упадък, а месианските – в разцвет. В последното, 41 НС, е представена само една нормална политическа сила – Синята коалиция, срещу три от месиански тип.

(След последните избори има спор как да се определи представянето на Синята коалиция: като успех или като провал. В светлината на казаното до тук нейното представяне трябва да се приеме като несъмнен успех: нито една друга нормална политическа сила не успя да попадне в Народното събрание. Друг е въпросът какъв ще бъде смисълът на това оцеляване.)

Можем да очакваме, че ако описаното състояние продължи, нормалните партии ще бъдат маргинализирани или дори ще изчезнат. Представата за един бъдещ парламент, в който етнорелигиозни партии се борят за надмощие с месиански такива е кошмарна и би могла да бъде тема на антиутопичен роман. Това е сбъднатата предизборна мечта на Станишев.

Има ли лечение?

Както казахме, наблюдаваният процес е устойчив и, поради това – опасен. Изправени сме пред порочен кръг: търсенето на спасител ражда предлагане, което от своя страна стимулира търсенето. Заболяването е прогресиращо. Периодите на политическа апатия вероятно ще стават все по-дълги, а обществените усилия за преодоляването им - все по-слаби. От друга страна, вярата във възможността за спасение не може да продължава безкрайно.

Затова прекратяването на политическия промискуитет и припознаването на постоянни политически партньори в лицето на ограничен брой (желателно две) партии, е насъщно необходимо. Големият въпрос е: откъде ще се вземат те.

Теоретически е възможно да допуснем самоизлекуване. Например, ГЕРБ да прерасне в нормална политическа партия и да осъществи втори мандат като такава. Вероятно благоприятен ефект би имала някаква законова или конституционна промяна, като задължителното гласуване, осигуряване на служебно парламентарно мнозинство на първата политическа сила и т.н. Здравият инстинкт, обаче, ни говори, че нещата трудно биха се оправили без тласък отвън, способен да вкара политическата система в нови релси.

Като казваме „отвън” не бива да си мислим само за Брюксел. Промяната на политическото мислене също е външна по отношение на системата сила. Но това ново мислене няма да има ефект, ако не бъде съпроводено с някакво радикално действие. Наред с капсулирани етнорелигиозни общности и първосигнално действуваща маса от други избиратели, в страната ни има и едно мислещо и отговорно малцинство. То трябва да бъде инициаторът и извършителят на това действие. Нашето политическо бъдеще е в неговите ръце. Това е главната мисъл на казаното.

Нека спрем със съветите до тук. Че ако продължим, току-виж ни взели и нас за спасители.