Свободата днес и тук 04 Юли 2022  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Доживяхме 2013. Или за парадоксите на протестите

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Диана Иванова, http://www.dnevnik.bg

 

Тъй като 1989-а често се появява като сравнение сега през 2013-а и често чувам Евгений Михайлов да настоява да не забравяме манипулациите оттогава, както и фактът, че преходът и промяната започват с подмяна (мирните протести са наречени тълпа екстремисти от «Работническо дело» и Българска телевизия) – си задавам отново въпроса: как и от кого очакваме признание за това? Как това, което ние сме преживели, да стане «колективно преживяване» на цялата страна, да се постигне консенсус за фалша оттогава? И въобще –

по силите ли е на един протест през 2013-а да пренареди историята, да премахне пластовете на фалшификация

да спре подмяната на събития и значения? И какво правим с хората, които все пак помнят и са преживели друго?

Има вероятно нещо символично в това връщане към 1989-а. То ни напомня, че колкото и да сме помъдрели, поумнели, приели, опитали се да се смирят със случилото се, телата ни никога не забравят гнева и унижението, с което сме се принудили да живеем години наред. Като студентка по журналистика тогава аз самата никога няма да забравя собствения си шок от репортажа на телевизията след митинга на 14 декември, след това уникално за мен тогава преживяване на колективно щастие, думите «тълпа екстремисти», «заплаха за реда в страната», «няма да допуснем». Няма да забравя и разговора с майка ми, която на следващия ден ми се обади от Монтана с думите: «не излизай по улиците, майче, става страшно». Това първо осъзнаване, че собствената ми майка вярва на единствената телевизия тогава, а не на мен. Това страшно противопоставяне на столица и провинция, тази омраза, която започна тогава… Този шок ме накара да напиша дипломната си работа на тема «Масовият човек и неговият телевизионен образ», да изгледам купища архиви и рулони в телевизията тогава… Явно съм търсила начини да смиря стихийните си чувства, невъзможността да си обясня…

Двайсет години по-късно, в разговорите с ученици от Северозападна България, разбрах, че е изключително важно как разказвам тази история оттогава. Не мога да накарам никого да приеме моята история. Ако го правя искрено, почтено, талантливо, без насилие – тя може би ще бъде чута. Но това е избор на това следващо поколение, върху който аз не мога да влияя. Самата аз помня отегчителните разговори с ятаци и партизани, когато ни връчваха пионерски връзки, техните истории, от които не съм запомнила нищо. Защо? Именно защото те не бяха насочени към диалог и разговор върху миналото, а към потвърждаване на една вече избрана и заучена версия на историята.

Не бихме искали да се превръщаме в това, нали?

На моменти яростта, с която се настоява да се преразгледа миналото, ми напомня онази партизанска едностранчивост, която не познаваше нюанси и която просто беше скучна.

Парадоксът на тези протести сега е, че се случват след години на продължила подмяна на факти и събития, в откровено игнориране на истини именно в нашата страна, лишена от историческа памет, отблъскваща ни с политическия си фалш и лицемерие; че на улиците е поколение, което не помни и не знае нищо за 1989-а, за което навярно Народният съд и възродителният процес са еднакво отдалечени във времето, същото, което не знае какво точно е правила Държавна сигурност преди 23 години.

Същото това поколение, израснало в неавтентична среда, с подменена и фалшива история, роди автентичен протест.

Как да си обясним това?

За мен това е големият парадокс, голямата изненада на протестите и на 2013-а.

"Любовта и истината ще победят лъжите и омразата" – може би мнозина си спомнят тази крилата фраза, казана отново от Вацлав Хавел на Вацлавске намести на 17 ноември 1989 година. И ако България нямаше шанса да има морален стожер на прехода като Хавел, днес едно цяло поколение застава на мястото на липсващите политически лидери и им припомня това. Струва ми се, затова протестите не излъчват лидери, пазят се от тях. Една колективна сила иска да ни припомни това, което сме забравили и изтрили от паметта си, което всъщност още не сме преживели – че можем заедно.

Това поколение, макар и без историческа памет, вече е калено в няколко битки за настоящето и знае как да ги отстоява. То протестира за Рила и Иракли, за Натура 2000. То знае какво значи да си доброволец и да се посветиш на кауза. То знае автентичния смисъл на тези думи, защото ги прилага на практика. То е любопитно, когато му се разказва интересно. То иска да продължи традициите на рода и мястото си и за него България е «моята страна». То иска да мисли положително за страната си и травматичните теми не го плашат.

Наблюдавам това ново поколение в Бела Речка вече 10 години и знам, че то е една нова реалност. Голямата опасност пред общото ни съжителство си остава в липсата на историческа памет и приемственост за важни дати и събития в близката ни история. Както и липсата на отговори – как предаваме и комуникираме историческите истини и знание, така че да стигат, променят, бъдат осъзнати? Достатъчни ли са изследванията и публикациите? Кой ги чете?

Миналото вероятно ще продължава да ни разделя, но преди да се обединим в миналото и за миналото, ние трябва да сме способни да създадем общност в настоящето, тук и сега. Именно това преживяване на колективна заедност, което оставя трайни следи и в името на което човек е готов да отстоява свободата си по нов начин, може да се окаже истинският плод на протестите.

Емоцията променя гледни точки, създава друга нагласа и дързост

друга смелост да се обърнеш към историята. Може би дори – глад за история, за едно ново минало, за едно ново споделяне.

В един разговор в началото на протестите Васко Кръпката ми сподели огорчен най-странното преживяване, което е имал. След разговор с една от протестиращите решили заедно да има малко музика и той организирал всичко доброволно, със свои сили и средства – озвучаване, музиканти, разрешителни… Когато започнал да свири, три момичета дошли при него и му казали: "Моля ви, престанете да свирите, ние не искаме вашия провален преход." Васко посвирил малко и спрял, а начинът, по който разказваше, показваше колко много е бил засегнат наистина. Тази история развълнува и мен, защото си дадох сметка, че и аз с моите 45 години вероятно принадлежа на проваления преход, че и аз нося отговорност за ситуацията, в която се намираме. И че е много лесно да се повторят грешките на нашата история – едно ново поколение в ентусиазма си да отрече предишното, без да направи опит да разграничи хората, отстоявали и отстояващи свободата си.

Всичко това показва, че 2013 година носи със себе си всички клопки на предишните протести и на цялата ни история. Слава Богу, иначе няма да е реална.

Но все пак доживяхме да я преживеем.
 

 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional