Време разделно. Отново

Управленията на БСП винаги носят тежки геополитически дилеми и този път няма по никакъв начин да бъде по-различен. Това упорито се подминава като единствения що-годе смислен аргумент е буфера на членството ни в евросъюза. Вярно е също така, че еднозначността на ситуацията от бурната 1997 година отсъства, но това далеч не отменя дългосрочните залози в поведението на сегашното управление. Сега обаче опасността не е толкова от директно отклонение, колкото от постъпателно обезсилване и маргинализиране на европейското влияние, избутването на страната в ситуация на самоизолация и превръщането й в отблъскващо място, което единствено заслужава санитарен минимум от внимание. Различни фактори улесняват това намерение и осуетяването на тези планове е една от важните задачи на идните години. 

По-назад в историческото съзнание остава спомена от целенасоченото отклонение от европейското присъединяване веднага в първите години след 1989-та. Като изключим краткото управление на кабинета на Филип Димитров публиката беше непрестанно замервана с различни измислени външнополитически матрици. Приказките за уникалност на „геополитическото сечение“, „отвъдблоково развитие“, „равна дистанция“ или „Швейцария на Балканите“ не бяха просто псевдо-интелектуален брътвеж, а системно размиване и парализиране на бавно и мъчително узряващото съгласие около евро-атлантическото бъдеще на страната. За вплътнение на всичко това служеше нарочното профанизиране на пазарната идея чрез престъпна трансформация на собственост и използването на югоембаргото като хранителна среда за повсеместна криминализация. Уродливата България от средата на миналото десетилетие бе крайния продукт на всички тези процеси.

Това политическа тяло нямаше как да влезе в Европейския съюз и НАТО. И нямаше, ако не беше 1997-а и управлението на ОДС. Ако не беше собственото безумие на БСП, за да срине сама конструкцията си след като на страната вече бе теглена чертата и тя преминаваше на север и стигаше до Румъния. Следващият поход на БСП към властта по време на „тройната коалиция“ бе с вече подписан договор за присъединяване, но въпреки това тя направи възможното, за да остави познатите си следи. Само в рамките на година от влизането в съюза успяха да наплетат такива мрежи и скандали, че за страната ни започна да се пише като за провалена страна-членка. Спирането на фондовете бе само айсберга на фиаското, защото името на страната стана нарицателно, а „големия шлем“ ясно даде посоката, в която ще се върви. Днес БСП е в познатото си амплоа и отново се е захванала да разглобява перспективите на страната за развитие.

В момента има много неща, които правят процеса на геополитическо изместване по-лесен. Списъкът е доста дълъг. Глобалната криза не просто разтърси Запада, но решително измести центъра на икономическа тежест, което има за страничен ефект намаляващо внимание към доскоро привлекателни зони на интерес като централна и източна Европа. Милиардите азиатци на бъдещата средна класа са вече далеч по-интересни от забавените европейски икономики. Твърде рано голяма част от западните елити решиха, че промените на изток са достатъчно необратими и постепенно намалиха ангажимента си към бившия комунистически лагер. На практика почти всички решиха, че влизането в ЕС и НАТО има необходимата необратима цивилизационна динамика, на която може да се разчита за гарантиране на демократичното място на бившите соц държави. Тези процеси започват да създават големи политически и икономически полета за всички неевропейски интереси, които освен всичко останало могат да влизат в лесни комбинации за експанзия. Фокусът на Путин върху развитие на икономическия модел на Русия (колкото е трудно за представяне да е това) има като допълващ елемент не просто използването на енергийна стратегия, но и включването на финанси, търговия, инвестиции като инструмент за връщане на влияние.

Ако за този контекст си дават сметка различните стратези на новата вълна за разширяване на влияние то със сигурност и ние като общество трябва да започнем да мислим и реагираме. Подобно разширение на инструментариума е вече съвсем видимо – финансова експанзия и ресурс за купуване на активи, търговски мрежи и медийно влияние, засилено културно присъствие, интерес към футболни клубове. Ако към всички тези неща добавим познатата ни вече картина на руско „присъствие“ и вече очертаната по-обща ситуация геополитическите залози на този кабинет стават съвсем отчетливи. Те изискват не просто политическа реакция, но и поредица сякаш по-сложни неща. Геополитическата дилема няма острата еднозначност от средата на 90-те години, а и много хора са с вече притъпени сетива за подобни аргументи. Тези интереси си имат постоянно увеличаващ се обслужващ персонал с ясен статусен и икономически залог. Лекотата на глобалното общуване и движение кара подобни дилеми да не изглеждат толкова заплашително и това допълнително води до подценяване на реалните заплахи.

Много са нещата, които трябва да се направят за осуетяването на подобни намерения. Сега обаче е особено актуално да се замислим за нещо, на което рядко обръщаме внимание - голямото предизвикателство за преправянето на отношенията с нашите съграждани зад граница, които не са окончателно „отписали“ страната, имат желание и воля за някакво участие в делата на отдалечената си родина и могат да бъдат реален коалиционен партньор на техните сънародници, които търсят реална промяна. Това преминава през промяна на отношението към тях и край на третирането им като досадни мрънкала, обект на системно унижение в консулските служби на страната, която те в немалка степен продължават да крепят с парите си. И в това отношение са нужни съвсем ново поколение решения. Може например да се използва опит от Индия, където бе разработена цяла програма за подкрепа и стимулиране на компании, които се създават от живеещи в страната и нейни граждани извън нея. По този начин не просто се съхранява културна и генерационна връзка, но се създават много гъвкави и полезни икономически субекти, които са изцяло в унисон с предприемаческата среда на 21-и век. Има и много други възможности. Като например реално да се гарантира правото им на глас. Ако половината външно министерство може да се командирова да прави избори в Турция би трябвало да е възможно да се направят свестни избори и в западна Европа и северна Америка, където хиляди българи на практика са лишени от участие в изборите, поради целенасочена лоша организация.

Маскирането на геополитическите залози на това управление е не по-малко целенасочена стратегия от опитите за разделение по вече добре познатите ни опозиции: София-провинция, сити-бедни, купонджии-работещи и други. Тези залози са по-малко видими от предходни пъти, подценени от широката публика и с понижена чуваемост. Случват се в среда на фалшива сигурност и потенциално предоверяване на членствата ни в евросъюза и НАТО и при като цяло негативно за нас разместване на основни геополитически пластове. Време е за една умна и работеща контра-стратегия.