За необходимостта от систематична и обща визия за корупционните безобразия на тройната коалиция

Парламентът щял да възложи на Сметната палата да направи пълен финансов одит на Министерския съвет и собственостите, с които разполага най-висшата институция на изпълнителната власт в страната. Идеята е на Бойко Борисов, а решението ще бъде гласувано на първата парламентарна сесия тази седмица – съобщи председателят на НС Цецка Цачева по националното радио.

Идеята е добра, стига Сметната палата да се отнесе достатъчно отговорно към нейното изпълнение. Защото е важно да се разбере не само дали има злоупотреби и корупционни практики при изразходването на бюджета на МС, но и кои фирми примерно са обслужвали неговите дейности и подържали неговите имоти – и дали при техния подбор не става дума за сблъсък на интереси – каквото е очевидно положението при обслужването на дейността на Народното събрание – особено по отношение на преводаческите фирми и закупуването на самолетни билети.

Важно е също така да се проследи динамиката при използването на огромните собствености, с които разполага тази институция – примерно безбройните правителствени резиденции: как и от кого са ползвани те, кому са отдавани под аренда и при какви условия.

И не на последно място е важно да се види как е нараствал щата на МС, какви хора са били назначавани и за какво са били използвани – най-малкото защото е известен поне един фрапиращ случай, при който съветник на премиера се занимаваше директно с черен предизборен PR, като същевременно свързана с него компания играеше важна роля при преброяването на гласовете при изборите. Случаят, разбира се, е  този с Азер Мелников, регистрирал прословутият  сайт www.boykostov.org., водещ се формално като принадлежащ на партията “Нова зора”, но обслужващ директно тройната коалиция – само в тази черна PR-акция бяха вложени повече пари, отколкото БСП декларира за цялата си предизборна кампания; впоследствие стотици базирани на сайта билбордове бяха разпространени из цяла България, докато самият Азер Мелников се оказа член на борда на директорите на държавната фирма "Информационно обслужване", която обработва изборните резултати.

Проблемът обаче не е в харчовете на МС: колкото и фрапиращи да са прецедентите там, колкото и подходящи да са те като идентификация на “скелетите в гардероба”, техният мащаб ще бъде кокошкарски спрямо разсипията при реалните харчове в държавата. При идентификацията на последните едва ли би могло да се разчита на Сметната палата, тъй като тя няма нито опит, нито компетенции в тази област; трудно може да се разчита и на бодряшки настроената прокуратура, която с идването на новата власт моментално обърна гарда, но едва ли се е простила с наслоената от целия преход ленност, а също и подържания през цялото това време принцип, че за делата на всякакви управляващи се вдига много шум, но след това всички те безславно потъват в прашните прокурорски чекмеджета, додето най-сетне биват прекратени поради липса на доказателства или просто по давност.

Всъщност единствените, които биха могли да извадят на показ управленския резил от последните четири години, са новите министри и техните екипи. И те го правят – очевидно с желание – и по силата на собствения си инстинкт за самосъхранение – защото знаят, че ако не извадят овреме скелетите от гардеробите, складирани от своите предходници, има опасност те самите да се превърнат в такива. Вероятно и Бойко Борисов съзнава, че бидейки избран с протестен вот и по силата на омерзението срещу Станишев и Доган, възмездието за техните безобразия не е само ангажимент, от който не може да избяга, но и приоритет №1 в първите му стъпки като премиер на България.

Проблемът е, че това правене е хаотично и непоследователно. То произвежда сензации; произвежда и нужните за мнозинствотго обществени настроения – характерен е например фактът, че това правителство се радва на най-голямото обществено доверие в сравнение с всички свои предходници през целия български преход. Но има нещо, което не произвежда – обща картина на времето, което преживяхме. Липсва му систематичност и цялостен проект, за да изгради такава картина. Липсва му визия за параметрите на пропастта – както идеологическа, така и нравствена, която трябва да издълбае между себе си и своите предходници – ако иска наистина да успее.

Работенето на парче и сензационните разкрития по отделните министерства могат да създават необходимия медиен шум още известно време, този медиен шум може да поддържа още известно време негодуванието, на което се крепи в момента високият правителствен рейтинг – но това рано или късно ще отшуми. И тогава – притискани от кризата и свързаните с нея непопулярни мерки – много хора ще започнат да си задават отново извечния политически въпрос: какво да се прави.

Ще си го задават и ще се оглеждат за алтернатива; няма обаче да виждат такава, защото няма и откъде да се появи: традиционната десница вече вгради себе си в моста към бъдещето, по който тържествено мина Бойко Борисов: сега й остава да вегитира в политическата си неустановеност и да очаква на следващите избори да я сполети съдбата Сакскобургготска. И когато ентусиазмът от наказателния вот отшуми, ако по същото това време започнат “да падат” делата срещу бившите червени министри, които сега се сили да заведе прокуратурата – както падаха примерно тези срещу Стефан Софиянски – то тогава от дъното на залата ще се надигне или Станишев, или някакво подобно нему човече, и ще се провикне с тъничък гласец: “Есть такая партия!”

Тъй че ако Бойко Борисов иска да успее, едно от условията за неговия успех е да лиши левицата от възможоност за политическа реабилитация – поне в рамките на близкото бъдеще. Има всички условия да направи това; нещо повече – справедливо е да го направи. Справедливо е най-корумпираното правителство в историята на целия преход да си получи заслуженото, та тази негова съдба да бъде обеца на ухото за всички следващи правителства – за да престане поговорката, че гарван гарвану око не вади, да бъде основното правило за политическо оцеляване в България.

Което обаче означава: систематична, а не епизодична работа за установяване и доказване на реалните вини, за които носят отговорност Станишев и компания. Не вестникарски скандали, които се забравят на другия ден, а цялостен, логичен и общодостъпен анализ на золумите на тази власт, нейните корупционни практики и техните конкретни, персонално назовани извършители и покровители. Необходимо е сумирането на всички тези вини в Бяла книга за предходното управление; извличането на съответните изводи от нейното съдържание – включително на равнището на идеологията и философията на властта – като един от най-показателните примери за разликите между левото и дясното.

Необходимо е и нещо повече от това: реално, юридически формулирано възмездие. За целта вероятно ще бъде необходимо да се реформира НК и да се премахне най-сетне срамния юридически казус, според който няма колективна вина – като поради тази причина вскяко решение на всеки Министерски съвет е безгрешно като ангелче небесно.

Знам, разбира се, и юридическите, и нравствено-философски възражения, които би предизвикало едно такова предложение. Но ще възразя, че примерно решенията за създаване на концентрационни лагери са вземани по същия начин – колективно. Означава ли това, че хората, които са гласували “за”, могат да бъдат оневинени? Не. Вината е индивидуална категория и при колективното гласуване – защото гласуването е винаги израз на индивидуална воля. Българските министри не са били принуждавани насила да гласуват корупционни и продажни спрямо страната си решентия; винаги е било възможно да кажат “не” и да си подадат оставката в знак на несъгласие, ако това “не” с неговите аргументи не бъде уважено. Да не говорим, че има и индивидуална отговорност за колективните решения – тази на министър-председателя.

Необходими са – и то повече от всичко друго – и конкретни грижи, за да може днешното гражданско негодувание да се култивира и да се развие като гражданско самосъзнание, да се осъзнае самия граждански статус на човека като суверен на властта и като работодател на управляващите, да се потърси реално партньорство с това гражданско общество, да се уважават и приемат неговите реакции при търсене на отговорност за всяко действие на правителството и неговата администрация. Необходими са – въпреки че е по-лесно да се управлява тълпа, отколкото да се управляват съзнателни граждани. И са необходими, защото именно тези грижи пресичат възможността за политическа реабилитация на досегашните крадльовци – и намаляват шанса да бъдат привидяни като алтернатива от хазартно избиращите “народни маси” – както беше през 1994, през 2001 и през 2005 година.

Необходими са и още много други неща: например не само ясна визия за различията между сега управляващите и техните предходници, но и ясно съзнание за ценностните критерии, които обосновават тези различия – и спобност те да бъдат артукулирани ясно и на достъпен за всички език. Не съм сигурен обаче дали и доколко всички тези необходимости се осъзнават. Не съм сигурен също – нещо повече, скептичен съм относно това дали подобен тип ценностно обосновани действия се по силите на сегашното мнозинство, неговото правителство и неговия премиер, дали те съвпадат с тяхната визия за бъдещето и с техния манталитет.

Не бива да забравяме и факта, че става дума за хора без особен управленски опит, следователно и без навика да изграждат бързо и сигурно ценностните йерархии на своите приоритети. Няма как новите министри да не изпаднат в стрес, застанили пред купчините тор в своите превърнати в Авгиеви обори министерства. Сега всеки е запретнал ръкави и рине своята купчина – само че вероятно не осъзнава, че при това риене изхвърля торта на улицата – и че изгазването от прецедент до прецедент, необходимо за осъзнаване на общата и единствено ефективна корупционна картина, става все по-трудно. А когато това се осъзнае, вероятно ще бъде твърде късно – и навикът да се живее чрез взаимно захлупващи се скандали ще е поел в себе си новите управляващи: те с известно учудване ще разберат, че вече не ползват дивидентите от скандалите на своите предходници, а сами произвеждат такива.