„Неразбиращият народ присъства на това едноборство с променящи се пехливани и чака да дойде един такъв борец, който, като повали противника си, ще слезе от сцената, ще дойде при него и ще тръгнат двамата: народът ще казва, а онзи ще изпълнява. За съжаление, борците си остават само на сцената, народът си остава публика, която плаща скъпо и прескъпо входните билети и чака от кулисите да излезе това, което по този ред на процедиране няма да излезе.“
Иван Хаджийски, от „Бит и душевност на нашия народ“
Един познат от така наречения Реформаторски блок ме убеждава, че вече няма място за подобен песимизъм. Напротив, казва, в момента се появи златен шанс да се обединим и да излезем с конкретни идеи.
Не знам за вас, но като чуя нещо такова, ужасно се притеснявам. Българските обединения се получават трудно, но за сметка на това се разпадат в мига, когато започнат да се редят кандидат-депутатските листи. Клишето „конкретни идеи“ пък най-често прикрива тяхната липса, а щом някой има претенцията да се нарече реформатор, отдавна би трябвало да е готов и с идеите, и с начините за практическото им приложение.
Уви, близо месец, след като петте партии представиха общите си позиции (7 юли), все още не е сигурно кой допълнително ще се включи към блока. По-важно обаче е друго: в декларацията им бяха обявени 12-те принципи и цели, които ги свързват, но в този документа не се говореше нито за икономика, нито се начертаваха пътища как да се излезе от кризата в правосъдието. Имаше няколко намека за справедливост и несправедливост в сферата на икономиката, но, както забеляза Арман Бабикян, „дясно обединение, което иска реформи, а не говори за икономика, е най-малкото срамно.“
Всяко усилие за промяна все пак заслужава да бъде приветствано. Въпросът е дали тъкмо тези партии са способни да я осъществят, доколкото разполагат със слаба електорална подкрепа (някои са я загубили, други никога не са я имали) и всички бяха бити на последните избори.
Добрата новина е, че се обединяват политици, които никога не са се опитвали да печелят чрез ляв популизъм. Не са заигравали и с национализъм. Освен това са изтласкани в периферията на политическия терен и наистина нямат друг шанс, освен в съюз и водени от сериозна амбиция да предложат реформи. За да им повярват хората обаче, ще се наложи да изминат пътя от декларираните „цели и принципи” към средствата, с които тези цели и принципи могат да бъдат постигнати.
Като начало някои емблематични имена, над които тегнат съмнения за обвързаности с „икономически и престъпни групировки” (цитат от декларацията), просто трябва да изчезнат. Същото трябва да се случи и с много от лидерите по места. Ако не се стигне до подобно прочистване, блокът ще бъде възприет като поредния опит за спасяване на помръкнали кариери. Идеята за „отворена” конструкция по принцип е добра, но предполага и друг риск - към нея да започне масово прилепване на политически брокери. В същото време ще е изключително трудно да се открият „неизцапани“ досега с политика лица, още повече те да бъдат използвани не за алиби, а като им се даде реална власт.
От голямо значение е и какъв ще бъде отговорът на въпроса могат ли реформаторите да подкрепят гражданските протести, само че без да ги „яхат“, а като се превърнат в протестно политическо движение. Разликата е съществена, защото би имало смисъл основните искания на недоволните да бъдат подсилени с политически действия, но засега не са забелязва кой знае какъв потенциал от страна на Реформаторския блок.
Какво тогава може да се направи?
Ще се опитам да го обясня така, както го казах и на моя оптимистично настроен познат:
Общото между повечето хора, които протестират вече седем седмици, е в това, че се чувстват политически непредставени. Това естествено стимулира опитите за създаване на нови политически проекти, но за да успее някой от тях, първо трябва да разбере от какво политическо представителство се нуждаят недоволните българи и какви са корените на тяхното недоволство.
В момента протестират главно хора от столицата – най-богатият град в страната. За повечето от тях не може да се каже, че са закъсали финансово. Да, България е най-бедната страна в ЕС, но и това клише не е от вчера, нито нараства дистанцията между нас и другите европейски страни. Държавните финанси са стабилни, имаме нисък държавно гарантиран дълг. Мрачните прогнози, че е възможно да се разиграе „гръцки сценарий”, засега са далеч от реалността.
Като че ли основната причина българите да са недоволни не е просто бедността, а начинът, по който са обвързани достъпът до власт и достъпът до икономически блага. Държавата, особено в последните години, е мощен преразпределител на ресурси – главно от обществени поръчки и от европейските фондове. Огромна част от тези ресурси се преразпределят непрозрачно начин, което поражда корупционни и дори чисто криминални практики. Достъпът до тях почти изцяло зависи от обвързаността с тези, които са на власт. Включването в преразпределителните мрежи осигурява доходи и стандарт на живот, надхвърлящи многократно доходите, които можеш да получиш от какъвто и да е вид труд. Борбата за икономическо благоденствие и дори приличен живот все повече се превръща в борба за политическа власт.
Това е обществено-политическият модел, срещу който има нарастващо обществено недоволство. Следователно, недоволните се нуждаят от политическо представителство, което е готово да го разруши. Да направи така, че достъпът до преразпределителните мрежи, организирани и контролирани от държавата, да бъде разширен и валиден за всеки.
Такава партия в България (все още) няма. И причината е, че самите партии съществуват и могат да имат някакво публично влияние, тъкмо благодарение на този порочен модел. Дори на идеологическо равнище да са против него, на практика те играят по неговите правила. Техните членове и симпатизанти разчитат на това, че ще получат канал за достъп до преразпределителните мрежи. Затова, когато една партия губи влияние, тя започва да се разпада организационно, а най-пъргавите се преориентират към друга, по-перспективна.
Това, което се промени през последните четири години на „криза“, е че мрежите, контролирани от държавата, се разшириха и укрепнаха, а независимите от нея източници на свободни капитали се свиха. В резултат обществената нетърпимост започна да се засилва. Засили се и диференциацията в доходите на хората.
Засега те не формулират исканията си икономически, а морално, донякъде чрез връщане на клишетата от 90-те години и с неясни призиви за „нова десница”. Проблемът обаче е в зле функциониращата правоохранителна система, заради която е възможно преразпределителните мрежи да действат по начина, по който действат. Нещо повече, въвеждането на реален правов ред вече е необходимост, без която оцеляването ни изглежда твърде съмнително.
Ако се абстрахираме от всякакви идеологически и политически предразсъдъци, можем много ясно да формулираме задачата, която имаме да решим: да си създадем държава, в която законите се прилагат спрямо всички. Нищо друго и нищо повече.
Ето защо от партията, която би могла да представлява общественото недоволство, се иска само едно – да излезе от преразпределителните схеми и да излъчи хора, които никога не са били в тях. Тогава недоволните може и да й повярват.
В. „Преса