Свободата днес и тук 28 Ноември 2021  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Почетният стелаж

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Ралица Ковачева, http://reduta.bg/

През лятото на 1989-а бях на 13. Както всяко лято откакто тръгнах на училище, помагах на майка ми за годишната инвентаризация в училищната библиотека. Обичах да взимам книгите, да издухвам праха и докато майка ми търсеше съответната сигнатура в инвентарната книга, да ги разлиствам да се зачитам в произволно избрани пасажи. Така бях срещнала вече първите си книжни любови от пръв поглед. Магнетични, макар понякога неразбираеми; загадъчни, макар преходни и бързо забравени; или тайни, скрити в най-затънтения шкаф, в най-тъмния ъгъл на библиотеката. Дали заради редовните инвентаризации, но страдах от един вид читателски педантизъм - някаква необяснима фиксация върху събраните съчинения. Дали ставаше дума за Вазов или Шекспир, за Пушкин или Балзак, трябваше на всяка цена да прочета всичко налично в събраните съчинения, дори ако това включваше пътеписи, писма и недовършени романи. Смятах, че е много важно, ако искаш да разбереш една книга, да познаваш цялото творчество на автора. В това нямаше да има нищо лошо, ако не беше почетният стелаж.

Почетният стелаж беше първото нещо, което виждаше влезлият в библиотеката. От горе до долу пълен с еднакви дебели томове, подвързани с кожа и изписани със златни букви. Събраните съчинения на Тодор Живков, Георги Димитров, Ленин, Маркс и Енгелс. Дали заради лукзозните подвързии или заради имената, но странях от тези книги. До това лято, когато вече нямаше мърдане - само след една година ми предстоеше да сваля червената пионерска връзка и да стана член на комсомола (Димитровския комунистически младежки съюз, ДКМС). Книжлето джобен формат с устава на ДКМС се оказа напълно неразбираемо за мен, което аз, естествено, си обясних, с непознаване на контекста и на цялостното творчество по въпроса. Но така и не се осмелявах да посегна към почетния стелаж. Сянката му засенчи цялото удоволствие от инвентаризацията, а тръпката от откриването на нови книжни любови се превърна в забранено удоволствие, под неодобрителния поглед на луксозните тъмночервени томове. Но същотото лято, в един зелен прашен шкаф в най-отдалечения ъгъл, под купища стари географски карти, открих библиотека „Галактика”. Благодарение на Урсула ле Гуин, Станислав Лем и Артър Кларк напълно забравих за Тодор Живков, Георги Димитров, Ленин, Маркс и Енгелс. Така неусетно дойде есента, а с нея 10 ноември 1989 година. Когато разбрах, че Тодор Живков вече не е на власт, а ДКМС не съществува, първата ми мисъл беше, слава богу, няма да чета почетния стелаж.

Спомних си тази история по повод думите на писателя Георги Господинов, че това лято в България протестират четящите срещу нечетящите хора. И си помислих, че това е било моята детска, неосъзната, инстинктивна форма на протест срещу почетния стелаж. Четенето и нечетенето също са форми на протест. Хората от моето поколение и тези преди него помнят как се протестира (тайно) с четене на книги, слушане на музика, разказване на вицове. През 1980-те, когато имаше режим на тока и оставахме на тъмно часове наред, баща ми слушаше радио «Свободна Европа» на ВЕФ-а, закачен заедно с една крушка към акумулатор. Така протестираше, слушайки. През Лукановата зима стоях на опашка с купоните за салам и захар. Тогава спрях да ям салам, в знак на протест срещу унижението да получиш дажбата си от заветния шпек след часове чакане пред празния магазин, срещу късче амбалажна хартия. Толкова ли струваме, мислех си – парче хартия, срещу което получаваш салам. Тогава не знаех още колко пъти ще протестирам срещу салама. Че протестът ще се превърне в състояние на ума.

От всички човешки дейности, пише Хана Арент, само две правят от човека социално, а после и политическо същество (и в крайна сметка - гражданин) – действието и речта. Защото те, за разлика от труда, например, нямат смисъл, невъзможни са без другите, без обществото. И то е невъзможно без тях. Ние живеем в невъзможно общество. Без действие, сковани, застопорени в безвремието на неосъщественото светло бъдеще и непреходността на  „прехода” към нормалност. Лишени от реч, от общи кодове, от диалог, от разбиране, раздвоени между зеления шкаф и почетния стелаж. Невъзможното действие и неизречената реч превърнаха съществуването ни в перманентен, индивидуален вътрешен протест, а кратките спорадични външни експлозии само ни напомняха, че без действие (към другите и със другите) и без реч (свободно изречена и взаимно разбираема) ще продължим да съществуваме протестирайки и да протестираме срещу съществуването си. Да повтаряме едни и същи действия, да ги обясняваме с едни и същи думи и да се чудим защо получаваме един и същи резултат и се въртим в порочен кръг. Пленници в спиралата на мълчанието.

Дълго време мислех, че нещо не ми е наред, че проблемът е в мен. Чувствах се като в онзи повтарящ се сън (който, сигурна съм, сте сънували), в който тичам, но всъщност не помръдвам; отчаяно се опитвам да стигна някъде и бързам, но движенията ми са на забавен каданс; краката ми са като вкоренени и единствено умората и болките в мускулите на събуждане свидетелстват за степента на усилието. И така години. До това лято, когато излязох на улицата и срещнах други хора, които също като мен си бяха мислели, че нещо не им е наред, че проблемът е в тях. Бяха си протестирали тихо, в себе си. Бяха се борили да оцелеят телом и да се спасят духом. Бяха се опитвали да помирят човешкото си чувство за това кое е право (правилно) с правото на закона (агонизиращ в престорени опити да се еманципира от закона на държавата-партия); да съхранят спомена за ценностите отпреди заместването на действието с (примерно) поведение; да спасят интуитивното си разбиране за това кое е истина от всепоглъщащата истина от последна инстанция (излъчвана от радиоточката на властта чрез медиите, сведени до средство, канал); да съхранят представата си за красивото (макар отдавна да не са го виждали) и да помнят, че красивото е добро, но грозното не е. Бяха се опитвали да изпразнят почетния стелаж и да подредят там своите книги.

Вървя с тези уж други, непознати, а всъщност близки хора и заедно сме „ние”, защото вървим, а дори и реч не ни е нужна, имаме си свирки. Вървя и се опитвам да запомня усещането, да го запазя за моментите, когато ще спрем, ще мълчим и ще се питаме, това ли беше, пак ли започваме отначало. Когато ще сме загубили толкова много и ще ни е останало толкова малко, че ще ни се струва твърде късно. Когато ще сме толкова малко, че ще се познаваме по име, макар вече да сме забравили имената си. Когато ще събираме разпилените си страници, ще ги препрочитаме с насълзени от старостта очи и ще си напомняме, че сме длъжни да се надяваме децата ни най-после да приключат с инвентаризацията и да разковат веднъж завинаги почетния стелаж.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional