Стихове

Румяна Василева

НЕ БЕШЕ ТАЗИ НОЩ ВСЕМИРА ВЕЧЕН

 

Запалих свещ.

От пламъка на залеза самотен.        

О, как времето гореше – без всякаква досадна действителност –       

в червеното на залеза гореше – като къпина във полето,           

като виното – най-хубаво – искреше на трапезата на ангели,  

разчупили със белите си, бързи пръсти нар на четири.

Гледах как се стичат дните диво по хълмовете на живота –

мълчаливи – огнените капки на дъжда небесен, как полето –

после – в залеза – замислено гореше със истинска смиреност.

 

Не беше тази нощ Всемира вечен.

А земята приближаваше – без свян, небето.

Въпреки, че в скрижалите си древни

Любовта бе описана – повече – като почтена.

 

Там – застанала – във пасторалните дихания – на времето –

крадях трохите, трепетната сянка – от хляба неначенатия –

на слънцето – горящата снага, всичките безвремия, безумията

на сърцето, и се връщах у дома – стремителните връщания

на надеждата, на полетите с птици блудни – Via Dolorosa –

към празните гнезда. Но хилядолетия – недолетели – крилете

ми бяха – нямаше как да избягам. В мълчание продължавам да храня,

приземената някъде – в мен – детска измислица – мечта пеперудена.

 

Ти знаеш,

изгаря времето всички пътеки, гледа назад с празни очи,

незавързаните си кораби навсякъде търси, оставените на

вятъра свои деца, но няма ръка да погали тъгуващата

смиреност на гълъба, кацнала на стари, безсънни первази,

но навярно, където тъгата върви в нощта, оттатък полето,

всред досадата на пеещи пясъци, под портата на Ищар,

чете пожълтелите страници на времето – стиховете си – Джелляледин Румѝ. 

 

 

 

 

 

 

ИМАМ ПРАВО НА ЗАВРЪЩАНЕ

 

Как стоя във времето нечуто. 

Измислен сън на скитащи актьори,

на ангели, облечена в одеждите.           

 

Ще изгорим красиво във утра,

окъпани в свежест,

бистри от дъжда,

златни от житата.

От бели сънища споходени,

необяснени във Еклисиаста,

нито в стиха на нечия сантиментална същност,

ще изгорим в съзвучие с вечността.

 

Нямам право на завръщане.

Ще се изгубя някога в утра,

оставила ви гари за завръщане

с влакове за всичките посоки,

мълчанието на вечерните перони,

обречени на мъничко тъга

дори в най-щастливите си срещи.

 

 

Просторите мълчаха – с чиста съвест.

За тях бе явна загуба на време

да слушат – хората как спорят с боговете

за непривичната си и изначална същност,

за Битието,

все едно с огъня небесен

да оправдават своята скованост – ледовете.

 

 

Не мога да платя на времето,

скрило се в дърветата посечени,

да пренапише смешната история,

смешната измислица

за всички влакове неспирали, отминали,

за лодчицата прекосила океана

на несъществуващи криле,

за дюните, поръсени с изсъхналата кръв –

на някога, тъй лятната трева.

 

Ще се усмихна с очите си

и ще ви напиша ветрове.

 

Мога да надраскам също върху лист от есен,

с пръсти спрели да броят,

някакви безсмислици,

най-сини делници,

от които залези усилено крадат си облаци

и неуспелите признания в любов

на няколко несретници,

тръгнали за никъде.

Или със шапки за море,

поздравяват с усмивки бели

вечните простори – безутешни,

разсечени на милиони сини късове –

от възторжени криле.

 

Скептично свиваш устни.

 

Почакай миг, ще тръгна,

приведена под спомена

на неизмисленото лято

с орловия нокът и жасмина по оградите,

изрисувано със стъкленото синьо на Моне,

с най-жълтата боя – на Гог,

наметнато с най-изгубения шал, който още маха

с простота и финес, с малко шанс,

от крясъка на няколко

безделничещи котки, нападнати от гларус,

заместващ полицая и хазайката,

от кръстовищата на надеждата

маха шалът с разръфани от бриза краища:

 – Довиждане, приятелю, здравей! 

 

 

Сега е зима,  

но в нива жито ще узрее

и аз ще тръгвам много рано

за полето

с разцъфналите макове.

Синчецът

в своята небрежна дреха – в синьо –

със нежността си мълчалива –

някъде и някога, завинаги –

отново ще ме влюби в небето.

 

Имам право на завръщане.