Ралица Ковачева, http://reduta.bg/
Ако се направи проучване на психическия статус на населението по сезони, със сигурност ще се установи рязко нарастване на неврозите около 15-и септември. И пак добре, ако се разминете просто с гранично състояние. Началото на учебната година е истинско предизвикателство за родителските нерви не просто защото децата мрънкат заради края на ваканцията, семейният бюджет се издънва непоправимо, а организацията на работния ден с воденето и прибирането от училище + алианси + тренировки изисква умението да се прошмугваш през времепространствения континуум така, че да си на две различни места едновременно. Не, това не е достатъчно. Безчетен брой чиновници сякаш са посветили живота си на мисията да вгорчават и без това непосилното житие и страдание грешното родителя. И въпреки опита и непрестанната готовност за нови и нови предизвикателства, горкият родител никога не е подготвен за поредната чиновническа хрумка, уж в името на добруването на децата ни.
Този път личният ми фаворит е Министерството на здравеопазването, а заглавието, което ми докарва ранно сутрешно главоболие е „Всеки ден физическо и трудово в училище” (в.”Монитор”). Иде реч за нова проектонаредба на МЗ, според която е необходимо „седенето на учениците зад чина и компютъра и претоварването с информация да се балансират с повече игри и движение, като така се избегнат агресията, гръбначните изкривявания, обездвижването и редицата заболявания в детска възраст в резултат на нездравословния начин на живот”. Следва обилна здравна статистика в подкрепа на твърдението. В допълнение, „за освобождаване от агресията и изграждане на устойчива психика проектонаредбата на МЗ предвижда всеки ден в училищата да има час по изкуства, бит и техника”.
Експертите от здравното министерство очевидно наскоро са пристигнали от планетата Мелмак, та са установили, че „наредбата на образователното министерство в момента надхвърля броя на часовете, нужни за придобиване на общообразователния минимум на учениците”. Според здравното ведомство четвъртокласниците трябва да имат най-много 5 учебни часа дневно, а учениците от пети до осми клас не следва да учат повече от 6 часа на ден – в момента децата в трети и четвърти клас имат по 6 учебни часа четири дни в седмицата и само в един ден 5 часа, а от пети до осми клас учат по 7 часа четири от пет учебни дни (петия ден имат 6 часа). Ние, бедните родители от планетата Земя, отдавна сме изчислили, че като се добави и времето за писане на домашни учебният ден надхвърля 10 часа (при официален работен ден от 8 часа). И също така знаем, че децата имат нужда от спорт, време за игри, за разходки, та дори за общуване с родителите си. Не сме запознати с организацията на учебния процес и образователните стандарти на планетата Мелмак, но познаваме в детайл родното училище. Затова заключенията на иноземните (нямаме друго обяснение) експерти ни озадачават в няколко направления:
Първо, при така сложените учебни програми, с даденото количество материал и брой часове, дефицитът на време за усвояване на материала и що-годе затвърждаването му е повече от очевиден. Как именно е възможно не просто да се добавят нови (допълнителни) часове по физическо и трудово, ами и да се намали като цяло броят на учебните часове?
Второ, (предвид първото) как се справяме с проблема за ниската грамотност на учениците, увеличавайки часовете по физическо и трудово и намалявайки тези по български език и математика?
Трето (не се засяга в посочената статия), как гарантираме, че количествените натрупвания ще прераснат в качествени изменения, т.е. че увеличеният брой часове по физическо и трудово ще бъде съпроводен с промяна в начина на провеждане на тези часове, така щото да се изпълни иначе благородната цел децата да спортуват и да разпускат?
По точка първа ще кажа само, че това не е възможно. В очакване на поредния (проекто)закон за училищното образование вече сме се убедили, че каквито и промени да се правят в образованието, те са козметични, третират повече парите, отколкото качеството и изобщо не стигат до същността – а именно да се преосмисли изцяло не просто формата, а съдържанието, да се преформулират целите и задачите на образованието и едва тогава да се пишат програми и стандарти. Досега всички „реформи” единствено добавят към учебното съдържание, а всеки опит нещо да се махне (колкото и да е плах) се сблъсква с реакции от типа „Посегнаха на Ботев!”.
По точка втора отговорът също е очевиден – не се справяме. Решението на проблема не е в намаляване на часовете по български и математика, а (виж точка едно) във фундаментална промяна на учебните програми, с драстично съкращаване на изучавания материал и повече време за затвърждаване. Същото важи за чуждите езици. Да не отварям дума за време, в което децата да четат книги, това си е тема за отделен текст и консултация с психиатър (за родителите).
По точка трета съм особено критична. Не защото не искам децата ми да спортуват, напротив. Обаче съм наясно как протичат часовете по физическо в масовия случай, особено при по-големите деца. Да не говорим за състоянието на салоните, игрищата, басейните, наличието на добре подготвени учители и т.н. В масовия случай децата получават по една топка и нещо като свободен час (познаваме и изключения – физическото се превръща в толкова важен предмет, че общият успех на децата зависи от него). Изобщо да не говорим за ползи като каляване на характера, дисциплина и други безспорно полезни качества, които обаче се градят в спортните клубове. Няма сила, която да ме убеди, че е по-добре децата да се шляят един час в училище, отколкото да имат един час повече време за игра след училище. Чувала съм всички възможни аргументи по темата - че родителите са заети и децата седят пред компютрите, че спортът извън училище е скъпо удоволствие, че е по-добре да са в училище, отколкото бог знае къде. Миналата година нашето училище въведе час по спортни игри именно с цел децата да играят гарантирано един час след края на учебния ден. Този час обаче съвпадаше с тренировките на сина ми, за които си плащам, та се наложи специално разрешение да не го посещава. Същото важеше и за други деца, които след училище ходят на алианс, занималня, спорт и др. Та изводът е, подобни идеи да се прилагат диференцирано, от съответното училище, на база необходимостта на децата и мнението на родителите. Крайно време е да признаем, че въпреки категоричната нужда от единни стандарти, трябва да се даде право на училищата да са по-гъвкави в избора на програми и предмети, така че да отговарят на потребностите на учениците. Опитът ме е научил, че родителите правят чудеса от храброст, но намират начин да се справят с всички училищни предизвикателства. И не е ли по-добре да плащаме допълнително за спорт, докато в училище децата ни получават знания, отколкото да плащаме и за частни уроци? Защото това се получава в крайна сметка.
Накрая да спомена и любимото трудово, което в различните класове се появява в програмата под кодовите имена „Домашен бит и техника” и „Домашен бит и икономика”. Ако в началния курс все още не е проблем да се отделя един час (но не повече) седмично за правене на картички за Коледа, мартеници и апликации, от пети клас нататък това е невъзможен лукс и то не просто поради големия брой часове. Т.нар. трудово във вида, в който се преподава в момента, изобщо не обслужва целта „освобождаване от агресията и изграждане на устойчива психика” ( по отношение на родителите - точно обратното). Творческият елемент напълно отсъства, за въпросния предмет си има учебник и учебна тетрадка, пишат се планове на уроците в тетрадката, има тестове и оценки. А ако в допълнение ви се случи и учител, особено чувствителен към потенциално недостатъчно сериозно отношение на учениците и подценяване на този тъй фундаментален предмет, нещата могат да стигнат до заплахи от типа „знаете ли колко деца повтарят класа заради двойка по трудово”. И пак опираме до профилирането - ако за някои училища е безценно децата да учат дървообработване и шиене, за други е по-важно да има повече часове по информационни технологии (по възможност, отговарящи на технологичните познания и изисквания на децата, а не подценяващи ги).
Ако въпросната наредба все пак се реализира (макар на този етап да звучи повече като опит за правене на добро впечатление, отколкото като намерение за реална промяна), нали се сещате къде остава контрата? Естествено, у родителя. Който ще трябва да отдели повече време или пари (или и двете), за да може да компенсира образователните липси. А това е една обречена кауза, защото смисълът и ползите от образованието са налице само ако то има максимално широк обхват, а не ако малцина могат да си го позволят, било защото имат финансова възможност или просто защото държат на това. Те ще продължат да изпращат децата си в чужбина, а българското училище ще продължи да бълва вместо културни хора със спортни навици - физкултурници.