Най-новите дисиденти…

Тази статия съм я започвал много пъти, но все съм се отказвал. Проблемът е, че твърде много ми се иска да я напиша добре, защото темата за мен е болезнено важна. Забележете, всичко по-долу е моето лично усещане за нещата, а не аматьорски опит за анализ на последните 23 години. И така, казано накратко:

Ние сме във война!

Ние сме във война с комунистите в България! И то за първи път! Знам, няма да се съгласите веднага. Ще кажете: “Как за първи, бе? Ти не помниш ли 90-та, 91-ва, 97-ма?” Да, помня ги много добре, бях там и виках. След първите “свободни” избори ревах като хлапе, загубено на гарата. През 97-ма дори си отнесох един-два ритника, нищо работа. Но все пак, това не беше война. Това бяха натиск, протести, гражданско неподчинение дори (през 97-ма), митинги, надежди, радост от “свободата”, борба за изборни победи, и какво ли още не… Но за моето поколение, ние родените около края на 60-те, не беше война. Ние не виждахме цялата гнусна истина. Ние нямахме начин да разберем изцяло същината на злото. Докато растяхме будни пионерчета, бащите ни псуваха яко под мустак и си разправяха вицове с комшията. Само с онзи комшия, на който можеше да се вярва. Само в къщи и само на масата. Ние се заливахме от смях, а майките мърмореха:

“Тихо бе Гошо, не го учи на тия работи, на’иш ли кви проблеми ше си имаме! Утре ш’земе да го изтърси това в училище…”

Не им е било лесно на нашите родители тогава, през 70-те и 80-те. Хем са искали да ни кажат толкова неща, предполагам за да ни направят свестни хора, … хем са се страхували. И то не толкова за себе си, колкото за нас – децата. Помня майка ми, бог да я прости, как ми отговаряше на въпросите, с които я тормозех. “Виж, ще ти кажа, но ти трябва да ми обещаеш, че никога, ама НИКОГА няма да повтаряш тези неща навън…”.

Тогава, през 90-та, за нас комунистите бяха абстрактно зло.

Бяхме млади, в началото на 20-те. Не бяхме чували за лагерите в Ловеч, Белене, Скравена… Не бяхме чували и за народния съд и чудовищните престъпления, за убийствата и за грабежите. Даже не се и чувствахме толкова подтиснати. Просто не познавахме Европа и Свободата. Бяхме диви и откривахме света около себе си. Естествено, разбирахме колко прост е Тато, усещахме, че “все по-пълното задоволяване на нуждите на трудещите се” е някакво абсурдно заклинание за бедност. Усещахме обидата от това, че не бива да говорим с никой за “онзи пра-дядо“, с който иначе трябвало да се гордеем. Само че, тихо и насаме…

Дисидент е човек, който активно възразява или се противопоставя на общоприетото или налагано мислене, доктрина, политика, институция и власт или конвенционална социална структура особено при диктаторски и тоталитарни режими.

Не харесвахме червените!

Гласувахме против тях. Гласувахме за семействата си, за пра-дядовците си, за чичо Пешо от 5-тия етаж, който винаги е казвал, че червените са мафия и така нататък. А комунистите? Нищо! Приемахме (с отвращение), че има и такива кретени и толкоз. Надявахме се да спечелим изборите и обикновено не успявахме. Ядосвахме се и псувахме точно както го правеха някога бащите ни. Повтаряхме си колко прост е народът и как си заслужава съдбата, … все едно, че ние не сме част от него. Всичко друго, но не водихме война. Не и тогава. Не и това поколение. Само малцина ..

А тези преди нас?

Водиха ли война? Естествено, водили са и още я водят. Доколкото могат. Не забелязвам да са я спечелили обаче. Не забелязвам и да са я загубили, защото ако бяха, ние “нормалните” нямаше да сме още тук. Не съм чувал и да има “примирие”. Примирие ли? Я fuck off, бе! Какво, по дяволите, става  всъщност? Защо още има комунизъм в тая държава?! Не можеше ли да е по-различно? Например, както в Чехия? Или Полша?

Съмнявам се. За жалост имаме тежко историческо бреме като нация. Имаме остър дефицит на национална гордост. От къде да се вземе? Голяма част от малкото герои, с които можем да се похвалим като народ, бяха оплюти и принудително изкоренени от родовата ни памет. Мръсната червена паплач с ватенките пренаписа историята ни под Московска диктовка. Турнаха портрета на терориста Г. Димитров до тези на Ботев и Левски. Кофти номер! За последен път този народ е бил обединен около национална кауза преди повече от 120 години – Съединението. От тогава – геле! Тъжно, но факт…

Не, след 90-та нямаше как да е различно. Тогавашните дисиденти бяха сами, неопитни, ядосани и манипулирани. Те не харесваха комунистите, мразеха ги даже, но нямаха шанс. Нямаше как да успеят без подкрепата на народа. А народът беше (и още е!) изпаднал в овча нирвана. Питали сме родата “защо никой нищо не прави?” и винаги са ни отговаряли така: “Като порастнеш, ще разбереш”.

Е, … порастнахме!

И разбрахме… Комунизмът е още тук! По-коварен, по-подъл и по-опасен. Никога не е изчезвал. Все същите национални предатели, руски подлоги, ченгета, комунисти, откровени сталинисти, мафиоти, ибрикчии, лъжци и подлеци. Техните синчета, зетьове, снахи и другарчета, все така алчни, арогантни и нагли, правят същото като тези преди тях – лъжат и крадат. Смениха си една буква в името на партията и това е! Нищо друго не се е променило.

Днес, терминът “дисидент” се използва за най-общо описание на политически борещите се с тоталитарните режими. Повечето от тях предприемат мерки като ненасилствено несъгласие, но някои от тях също се опитват да съберат подкрепа и да започнат революция за сваляне на съществуващия режим в своята страна. Обикновено те са преследвани от правителството и са подложени на репресии…

ТРЯБВА ПРОМЯНА! Трябва истинска война за сърцата на младите хора, за умовете на народа, за морал, за законност и за свобода. Ние сме на “средна възраст” и не ни се чака повече. Не щем, след още 23 години, собствените ни деца да питат “защо не ги махнахте?“. Ние сме заедно! На нас национална гордост не ни е нужна – имаме си собствена такава. И герои не са ни нужни – Iron Man ни е достатъчен. Това си е нашата война, тя за нас тепърва започва! Сега не е 90-та. Сега сме много повече и не сме обременени от нищо. Сега сме по-информирани и по-образовани. Даже, sorry, ама сега има и Интернет! Не са ни нужни техните вестници и ерзац телевизии! Не могат да ни излъжат! Ние сме онова поколение, на 60-те и 70-те, дето било загубено в прехода. Да, ама не! Със сигурност няма да мирясаме, докато не видим България свободна!

Май се оказва, че ние ще сме най-новите дисиденти! Надявам се,… последните!

***