Културна революция (защо първите 100 дни на Орешарски имат историческо значение)

Малко неща са по-скучни от това да пишеш на тема "100 дни на правителството". Освен ако... не става дума за сегашното. Защото със своите действия правителството направи така, че в България започна да се случва нещо, което все не се случваше в продължение на четвърт век. А именно: Орешарски и крепещите го среди отпушиха културна революция, в края на която българите няма с обичайната си лекота да се превръщат в поданици, молители и слуги.

Културната революция е онази, която най-трудно може да бъде обърната, защото е най-устойчива. Тя преподрежда не само намерения и декларативни нагласи, но ценностни системи и визии за света. Това се опитваше преди две десетилетия да ни каже големият полски реформатор Балцерович със сентенцията си: "Единственият ми проблем с комунистите е естетически." Ако имаш проблем чак на ниво естетика, значи си от друга култура. И затова, стигайки до тази дълбочина на отхвърлянето, поляците се оказаха най-успешната бивша комунистическа нация.

Колкото и пъти да декларира "евроатлантически цивилизационен избор", България няма "да се оправи", докато културата на безпомощността (у населението) и на цинизма (в управляващите) не бъде надмогната от съвременната култура на гражданина. По еволюционен път това не става. Необходим е челен сблъсък, след който културата на гражданина да се превърне в доминираща.

Правителството на Орешарски произведе този челен сблъсък. Това го прави

най-значимия фактор в новата ни история след правителството на Иван Костов

Управлението на ОДС (1997 - 2001) стартира политическа и стопанска революция, но не успя да докара нещата до трайно културно преобръщане. Тази задача изпълнява – докато си мисли, че прави съвсем други неща – бившият зам.-председател на СДС и сегашен премиер Пламен Орешарски.

В първите сто дни на Орешарски между неговите поддръжници и противници зейна културна пропаст. Тя не е политическа, тъй като и сред двете групи има както леви, така и десни хора. Разделението не е политически, а културно, защото не става дума за конфликт по повод на конкретни правителствени политики – а за несъвместимост на две цялостни визии за света и мястото на човека в него.

От момента на гласуването на Пеевски за шеф на ДАНС и до появата на надписа ОСТАВКА на Стената на Роджър Уотърс на стадион "Васил Левски" в страната се оформиха достатъчно ясно позициите от двете страни на културната барикада. От едната страна се оказа правителството (и крепещите го партии и среди), отстояващо азиатско-крепостническата култура, характерна за пространството между Брест-Литовск и Шанхай. От другата застанаха протестиращите, обединени от привързаността си към гражданската култура, разработена в Европа.

Каква е разликата – това е описано от философа Карл Попър в изречението: "Западът вярва в обикновения непознат човек." Ще рече, в европейската култура всеки човек е еднакво ценен и животът му – също. В азиатската култура по-ценен е животът на онзи, който е по-близо до властта; а животът на обикновения непознат човек не струва и пукната рубла.

Примерите са навсякъде около нас. Ето най-пресния: в момента, в който на Стената на Уотърс се изреждаха снимки на жертви на държавния тероризъм по целия свят, българските институции отказваха да предприемат каквито и да било мерки, за да осигурят здравето и живота на собствените си граждани, потънали в неизвестна химическа материя, заляла Черноморието. За Уотърс животът на всяка жертва – дори на германски войници през Втората световна война, отнесла живота на баща му – е ценен. Българските институции пък рутинно, като част от обичайното си всекидневие, превръщат гражданите в жертви.

Разбира се,

с появата на ОСТАВКА на Стената

– факт, тиражиран от всички големи световни медии – във войната на културите в България общността на протестиращите спечели важна битка. Загубиха Орешарски и неговите поддръжници, оказали се в ролята да са представители на азиатско-крепостническата култура.

А можеше изобщо да не става така. И Орешарски, и БСП, и ДПС имаха избора да се подредят сред представителите на европейската култура, представлявана от гореспоменатите Карл Попър и Роджър Уотърс.

Цивилизационният сблъсък – културната революция – назряваше още по времето на ГЕРБ. След като окончателно се разкриха като дива, плякосваща всичко на пътя си орда, Бойковите хора внушиха на по-будната част от обществото разбирането, че не всички деления могат да бъдат потопени в обичайната кавга "ляво-дясно"; че има по-фундаментални различия, които надхвърлят тази караница. А именно – различията между цивилизовани хора и варвари. Появи се разбирането, че само цивилизованите хора могат да се делят на леви и десни, докато варварите не бива изобщо да бъдат допускани в този спор, тъй като просто ще набият и окрадат всички спорещи. "Игнорването" на ГЕРБ като орда диваци бе именно онова, което Огнян Минчев рамкира с тезата "интернет интелигенцията свали ГЕРБ от власт".

При изпадането на ГЕРБ в положението на варвари будната част от обществото погледна БСП и ДПС с нов въпрос: Много добре ви знаем кои сте и какво сте правили; но да не би все пак да сте набрали достатъчно опит и ум, за да сте станали част от цивилизацията, макар в нейната периферия? Убедете ни да направим компромис, продължаваше въпросът, за да приемем, че за разлика от ГЕРБ вие можете да се превърнете в полезни партии...

В интерес на истината ръководствата и на БСП и на ДПС веднага разбраха въпроса и дълго време даваха що-годе приемливи отговори. Смяната на Ахмед Доган с Лютви Местан в ръководството на ДПС доведе до очакването за реформирането на "турската партия". Внезапно се възстанови споменът, че в Кърджали Местан е един от основателите не на ДПС, а на СДС. Докато Местан се наместваше в новата си роля, Станишев започна да се позиционира като част от цивилизацията. Постави въпроса за гибелната роля на монополите, констатира наличието на "революционна ситуация в страната" и призова за прозрачно и подотчетно управление. Накрая разработи концепция за надпартийно "правителство на националната отговорност" начело не с него, а с непартиен експерт. Веднага в идеята се включи и Местан, с тезата за "програмно правителство на националните приоритети".

Посланието беше ясно:

не заменяме ГЕРБ със себе си

Заменяме калинките, шмекерите и милиционерите с непартийни авторитети – с "потенциала на цялата нация".

Ако бяха направили това с властта, никаква ОСТАВКА нямаше да има на Стената. Задачата след изборите бе пределно проста: да се разработи програма на правителството в не повече от десетина много важни точки и след това тя да бъде приложена не от партийци, а от експерти в съответната област. Така правителството щеше да бъде съдено не по партиен цвят, а по резултат. Ако резултатите бяха по-добри, отколкото на ГЕРБ (което никак не е трудно), правителството щеше да събере обществена подкрепа, която пък да стимулира БСП и ДПС да имитират цивилизовано поведение до степен да проимат такова.

Програма обаче не се появи и никой не знае какъв е статутът на документа "Планът "Орешарски". За оценка на правителството остана само един критерий – кого назначават на мястото на калинките и мародерите. Ако правителството бе попълнено от хора с репутацията на Орешарски (тогава още схващан като деснеещ експерт), Даниела Бобева и Хасан Адемов, протестите щяха да си останат в рамките на 15-ата човека, започнали да искат оставка от първия ден само защото им беше харесало да викат "Долу!" през февруари.

Стана обаче друго. Както писа Калин Янакиев, управляващите наистина махнаха от местата им олигарси и използвачи, но на тяхно място назначиха не безспорни авторитети, а невиждано грозни твари, измъкнати от най-дълбоката тиня. Както бързо стана ясно, разпределяха се партийни квоти и се провеждаше кадрова политика на принципа – ако си (или си бил) бандит, доносник, крадец, прислуга на мутрите или измамник, имаш квалификацията за висок държавен пост. Ако не – не.

Че става дума за нарочна политика, а не за наниз от грешки, се изясни дни след оттеглянето на кандидатурата на Пеевски като шеф на ДАНС. Ако, пита се, Пеевски е "грешка", какво търсят на висши постове служители на ДС, "Мултигруп", Васил Божков, ВИС и СИК? Защо на откровени агенти на Кремъл се поверяват служби, свързани с националната сигурност? Как така имаме министър, източвал с измама социални помощи от съюзническата ни Франция? Какво търси в МОСВ Чавдар Георгиев, а в горите на Странджа – Петко Арнаудов, след като с действията си тези хубавци отдавна са потвърдили, че целта на живота им е да ликвидират природата на България?

Не след първите 100 дни, а в края на първите 30 правителството и крепещите го партии направиха своя избор –

без Бойко да продължат по бойковски

Доброволно, без принуда напуснаха терена на цивилизованата европейска политика. И затова предизвикаха срещу себе си същите среди, които преди това изгониха ГЕРБ от властта. В отварящия се цивилизационен разлом БСП и ДПС се подредиха до диваците и варварите. Разломът се превърна в конфликт между двете гореописани, несъвместими помежду си култури – в културна революция. И всеки започна да действа според културата си.

От страната на властта към 50-ия ден престана имитацията на европейско говорене. Вместо "революционна ситуация", оказа се, имало конспирация на "Отворено общество" и "кръга "Капитал", плащащи на "протестъри" като вид социална заетост и "захлебване за морето". Следвайки примера на ГЕРБ отпреди година, властта започна да организира прословутите "контрапротести", чиито участници нямаха ни най-малка представа какво търсят в София и за чия оставка се борят.

Властта зае кръгова отбрана, повтаряйки

тези, които звучаха смешно още през 1990

– "глезените софиянци срещу отрудената провинция", "богатите срещу бедните" и пр. А след като  около ден 65-и  управляващите разбраха (макар да не си признаха), че са се набутали в културна революция, се запретнаха да формират и свой контраелит, който да противостои на философите, писателите, режисьорите, художниците, музикантите, архитектите, професорите, журналистите, искащи ОСТАВКА. Срещу Васко Кръпката на тепиха бе изведен Мишо Шамара, срещу Едвин Сугарев – Бисер Петното, срещу Калин Янакиев – Евгени Минчев, срещу Владо Левчев – Богомил Бонев, а срещу Асен Генов – Владо Танев.

С такъв кадрови потенциал в културата управляващите нямаше как да не загубят тази битка. Стената на Уотърс просто бе

финалният акорд на разгрома на културния елит, представляван от Шамара и Петното

От другата страна, революцията се развиваше съвсем очаквано – с уличен театър, закачки, импровизации, музика, хепънинги и инсталации от типа "розовия паметник". ОСТАВКА започна да се скандира по рок концерти, защото се превърна в код за културна принадлежност. Управляващите така и не разбраха мощта на тези средства на революцията и затова към 70-ия си ден въздъхнаха с облекчение – щом не се щурмуват сгради, троши инвентар и пуска кръв, значи няма страшно. Което на свой ред им вдъхна увереността да продължат с кръговата отбрана, постепенно преминавайки от пропагандните схеми на 90-те към похвати, датиращи от времето на Сталин.

Затова, ако затворите очи и се сетите дори за най-цветните сред управляващите – Мая Манолова, например или Антон Кутев, вече ще ги виждате в черно-бяла разцветка. И ще очаквате походката и жестовете им да се забързат като в кинопрегледите от Втората световна война...

Между другото, неразбирането на културната основа на Революция 2013 остави в миналото и немалко от "десните" в България. И те като БСП не разбират как може да има сериозна революция, без да се щурмуват сгради, троши инвентар и пуска кръв. И те, както БСП, са забравили отговора на историята на въпроса на Сталин: "Колко дивизии има папата?" Николко, разбира се; но дори без да е следван от нито един взвод, Йоан Павел Втори успя да срине СССР. Защото победи в културната революция срещу комунистите.

Инициирайки – разбира се, без да иска – културна революция, правителството на Орешарски разбърка и блатото на "левицата". На сцената се появиха млади левичари, заставащи против БСП и искащи "автентична лява партия". Тяхното място би трябвало да е на страната на гражданите и Европа срещу крепостните и Азия. Доста от тях обаче, както много "десни", не издържаха на напрежението на културния сблъсък. Най-радикалните сред публичните им представители бързо се включиха в конспиративните обяснения, центрирани върху Сорос и "кръга "Капитал"; и така се подредиха, искат или не, до БСП. След появата на ОСТАВКА на Стената те млъкнаха, защото изобщо не разбраха как и защо им се случи това или споделиха идиотската теза, че на Уотърс били платени "мнооого пари", все едно става дума за Веселин Маринов. На младолевичарската сцена остана, общо взето, само Иво Христов, който обаче едва ли ще може да влее необходимата лява струя в революцията, след като повечето от известните му съратници й обърнаха гръб.

Първите сто дни на Орешарски имат историческо значение

защото в техния край не само имаме (най-сетне) културна революция, но защото и участниците в нея са завършили своята еволюция и са заели лесни за разпознаване позиции, между които мир не може да има. Управляващите вече нямат друг избор, освен да теглят нещата към начина на живот, съществувал по тези земи през 50-те години. Протестиращите нямат друг избор, освен да продължават да налагат вярата в обикновения непознат човек, която е в основата на европейската гражданска култура.

Плодовете на културната революция са най-трайни в сравнение с останалите видове революция. Но пък културната революция е и по-дълга от всички останали. Затова процесът, отприщен от управлението на Орешарски, ще продължи още дълги години и няма да бъде завършен нито на следващите, нито на по-следващите избори.

Важно е обаче, че културната революция най-сетне тръгна. Днес, след като видяхме ОСТАВКА-та на Уотърс и паниката, която тя произведе в средите около Орешарски, можем да повторим казаното от Чърчил, след като ген. Монтгомъри разбива армията на ген. Ромел при Ел Аламейн:

"Това не е краят. Това не е дори началото на края. Но все пак е краят на началото."