Интервю на Катя Атанасова с Любомир Канов, http://kultura.bg/
За страховете, думите, упорството да стоиш до края и за други неща психиатърът писател с респектиращ житейски и социален опит разсъждава пред Катя Атанасова.
Когато разговаряш с д-р Любомир Канов, имаш усещането, че всичко, за което става дума, има някакъв особено важен, дълбок смисъл, който досега ти е убягвал. Все едно дали говорите за протестите, за думите, за бъдещето… или за цигари, вино, храна, за някакви такива по-малки, лични неща. Имаш и друго чувство, или поне аз го имах. И то беше липса на притеснение от това, че проявявам емоционалност. Че спонтанно казвам едно, признавам друго. Без да премислям и да се старая да изглеждам друга. Хубаво чувство на вярност към себе си и твърде рядко изпитвано.
Срещата ни ме накара също да започна отново да препрочитам няколко книги, които отдавна бях отместила от всекидневието си на читател. Припомних си негови думи, казани или написани по определен повод. И си помислих, че срещите между хората, които говорят един език и имат какво да си кажат, са важни. И не бива да ги пропускаме, а да ги търсим. И без това животът ни непрестанно изтънява откъм човешки присъствия.
И тъй на 16 август 2013 г. разговарям с д-р Любомир Канов, психиатър, писател, човек с респектиращ житейски и социален опит, преживял най-тежките години на социализма, живеещ отдавна повече в Ню Йорк отколкото тук, но все пак завръщащ се в тази „странна и трудна за обичане страна“. Всъщност въпросът, с който започвам, беше последният, който му зададох, но може да бъде и начало:
Кой сте вие? Какво бихте ми казали за себе си?
Човек, който се е променял през годините в един или друг смисъл. Но ако ме питате за сега – аз съм психиатър, доста уморен от дългите години, прекарани в опити да помогне на хората, уморен от човешки съдби, вечно различни, вечно подобни една на друга. Не възразявам срещу определението, че всъщност аз съм неосъществен риболовец, който повече е мечтаел да лови риба, отколкото е имал време за това. Набеден писател, написал няколко неща… Приятел съм на мнозина, обичам много хора, но за съжаление в нашия бяг през годините намаляват вече и приятелите, раздалечават се пътищата ни, енергията ни намалява. Това е, бих казал, склонът на живота, на който се намирам и по който неизбежно и неусетно се спускам в ниското, по-близо до крайното пристанище. Ако се бяхме срещнали преди години, щях да бъда сигурно по-различен. Но сега… Както казах на един мой близък приятел – взех окончателното решение да стана стар и дебел.
Гледах телевизия тази сутрин. Един от представящите бюджета говореше някакъв абсурден език, от времето на соца, клиширан, а и на диалект, и се запитах как един човек, който се занимава с политика и иска да е във властта, не си е направил труда да си научи езика, собствения. Та нека започнем с езика на властта?
Може да се започне и с езика на четвъртата власт. Аз слушах един медиен магнат, който на времето, мисля, беше един от основателите на „24 часа”, П. Блъсков с неговия типичен махленски изговор. Заслушах се как с непредаваема меродавност произнася и членува тази критична дума – власт. Произнасяше я „влъстъ”… Дразнещо е, да! Ето например този колосален финансист от времето на живковските казина – Йордан Цонев, крайно отблъскващ типаж, с кръгли очила, придаващи му стряскаща прилика с риба попче, току-що извадена от лиманите на Бургас, с изключителното излъчване на подлост и страх едновременно – в лицето и в езика му едновременно, всичко това доведено до абсурд от нереформирания му диалект. А и когато човек знае историята на неговия политически възход – неясното му издигане, изтикването му за председател на СДС в Бургас по времето на Иван Костов, неговото салтомортале в ДПС, ролята му в атаката на стъклото на белия автобус изотвътре в 40-та нощ на протестите…И ред подобни подвизи. Та в светлината на всички тези „геройства” диалектът изглежда почти пренебрежим дефект, макар че много дразни.
Има ужасни неща на контрапротеста например, който гледах тази сутрин. Там особен потрес предизвика у мен едно българско знаме, размахвано от двама цигани. Същевременно видях отблизо лицата на този контрапротест: прегракнала жена, която, като я питат, не знае какво е офшорка, но крещи в микрофона с типичния си скандалджийски глас срещу офшорките на президента, с този дискант, с този диалект, с този глас, с които се оправдават, когато са хванати в кражба или когато атакуват и бият лекарите от Бърза помощ. И нямам никакво намерение да си служа с политически коректно слово, когато говоря за очевидното.
Да, езикът днес е ужасяващ. Филологически погледнато, е допустимо да има два основни говора – източен и западен. Но има и диалект, издаващ дълбоко културно невежество, който принадлежи на нисък и вулгарен културен пласт, без да споменаваме необходимостта от дарба за обобщаване, за изразяване на концепции, защитаване на тези, способност да се води диалог поне в рамките на елементарния политическия разум. Единственото, което сякаш се чува в медиите, е врява, която е толкова провинциална, че дори сама не разбира колко е провинциална…
Четох ваш текст, публикуван в блога „Де зората”, много силен, направо яростен като смисъл, като метафорика. Наричате някои от представителите на управляващите „уродливи”, пращате ги в „преизподнята”. Текст без каквато и да е, как да кажа, интелектуална отстраненост, Какво може да ви накара спокойно да гледате на това, което се случва, и дали не бива да бъдем хладно спокойни в битките си с тях?
Би трябвало да обясня моята антропологична ярост, защото тя е точно такава. Тези хора, продукт на отвратителния „преход” и заграбили в момента властта, са загубили моралното право да бъдат разглеждани като нормален политически опонент. Аз познавам комунизма, преживял съм го, много съм чел, освен че съм страдал предостатъчно. Четейки мемоарна литература и т.н., човек неизбежно стига до заключението, че комунистическата власт, властта на политическата тайна полиция – ДС, КГБ, са интимно свързани с един определен антропологичен тип – този на криминалния човек. Да, това са криминални явления, тези хора са не-хора, самопоставили се извън човечеството, и като такива заслужаващи най-малкото вечно презрение. Като такива да бъдат гледани хладно и отстрани е възможно само от гледна точка на някакъв чист психопатологически анализ, анализ на психопатните разновидности, който може да се направи, разбира се, ако говорим за индивидуална патология на характера и ако не ставаше дума за престъпления срещу цели народи, един от които е и нашият. Комунистическата партия изобилства от много тежки криминални престъпници, те не са политически представители в реалния смисъл на думата, те не са изразители на някаква политическа идеология. Те са фактически криминални хора, които си служат с псевдоидеология, парадоксално наричана идеология на справедливостта – и при това отлично знаейки злините, които са причинили, без да изпитват никакви угризения.
Мислех си, докато ви слушах, има ли значение дали престъпникът е политически или криминален? Има със сигурност, макар че престъпникът е престъпник, но в едно нормално общество. Там има контрол, има наказание. Нашето обаче не е съвсем такова и това е доста обезсърчаващо за нас, които тук живеем и тук ще си отидем. Какво да правим, имаме ли ход? В едно свое интервю казвате, че тези хора, които са взели властта, са алчни, че протестите са обнадеждаващи, но дори и тогава говорите за отчаяние.
Да, точният израз ми израз беше „нотка на отчаяние”. В един момент, след 60 и повече дни на протест, хората би трябвало да започнат да разбират, че не става дума за политици, които се вслушват в техния протест, а за вкопчени във властта мерзавци, които се надсмиват над него.
Сега така ли гледате пак на протестите?
Аз мисля, че хората на България не могат да си позволят да загубят тази битка. Става въпрос за хората на България наистина – тези, които са сърцевината на нейното бъдеще, образовани, можещи; тези, които работят, плащат данъци, искат да останат в страната си, да отгледат децата си тук, да запазят езика и културата си. И точно тези хора, които привидно могат да изглеждат като малцинство или като градски елит, като „богати и красиви” по Дърева и прочие, са ценностните, стойностните хора на България. Последователните разочарования, нека кажем дори и провали, на демократичната десница, както се нарича тя, доведоха до последователни вълни на емиграция. Някои от емигриралите се отчуждават от страната си все повече и повече, децата им израстват в чужда култура и връщането им е вече невъзможно. Така че тази последна генерация от млади хора, между 20 и 50 години, хора продуктивни и интелектуално издигнати, можещи, работещи, не би трябвало да загубят тази битка и това прозира в тяхната настойчивост, в тяхното упорство. Властта се подсмихва – виждаме милиционера Миков, виждаме все по Бериоподобното лице на Станишев ( наистина все повече заприличва на Лаврентий Берия с очилцата, само меката шапка му липсва); виждаме и тази Мая Манолова, която при цялата лекота на безсрамието, с което лъже, е ужасяващо посредствена, как да кажа, дори безчестието й е посредствено и личи във всяка нейна дума; виждаме скромното свеждане на очите на Местан надолу, подобно на коварна пепелянка, както вече се изразих в текста, който цитирахте; виждаме също президиращия Бисеров, също продукт на СДС, също предизвикващ ужас от разсъдъчната способност на издигналите го някога за един от лидерите на СДС. Въобще пред очите ни е панорама от лица, фигури и политически характери, които в никакъв случай не са по-малко отвратителни от самия Делян Пеевски.Те са от една политическа и антропологическа класа, която предизвиква възмущение и срещу която образованите и можещи хора не могат да си позволят нито сантиметър отстъпление.
Говорим за морална бедност на държавата, за морален дефицит. За нас думата морал има определени значения, има „договореност” за това кое е морално и кое не, дали за днешните млади хора е така? Моралът не е ли доста относителна категория? Вие сте писали по тези въпроси, но ето днес ние все още не сме се справили с миналото си, живеем в държава, съсипвана толкова време, как в тази държава да говорим кое е морално и кое не, как да опазим способността за отсъждане?
Въпросът за моралния императив е обсъждан много, философски имам предвид, няма да споменавам Кант, а ще кажа нещо по-просто – в човека е заложена способността за морално разграничаване на добро и зло, а допускам, че това е достъпно дори за някои животни. Разбира се, изключение са онези антропологически разновидности, които не познават концепцията за морал, защото не познават концепцията за Другия. Другият е в някакъв смисъл и етическа категория, която предпоставя съществуването на Бог. Достъпен за общуване чрез вътрешен диалог или чрез молитва. Тази перспектива в България беше изкоренена напълно от комунизма. Говоря за религиозния аспект, като допускам, че религиозното съзнание може би никога не е било и достатъчно вдълбочено исторически. Но дори така да е, у простия народ, който аз знам и помня, от селата и от градовете, и от махалите на София също, където живеехме в първите години след войната, когато разрушението на софийските сгради от бомбите беше завършило, моралното разрушение беше още в самото си начало, съществуваше един съвършено ясен морал – кое е добро и кое е зло. Тази изоглавеност, която сега наблюдаваме, тази морална изоглавеност, все пак е привилегия на малцина и те са, така да се каже, специализирани в това, те са политическо-криминална класа. Целият народ в общност, мисля, че все пак е преобладаващо морален. Със сигурност има и хора, които са почтени, но са под влияние на мечтата за червената идея, смятат, че при социализма беше добре, имаше макар и ниско платена работа, при бай Тошо не беше лошо и т.н. Те, като цяло, са всъщност честни хора, при други обстоятелства мнозина биха били дори десни избиратели, те не са лъжци и крадци, те са заблудени. Но освен тях има и такива, които са били истински бенефициенти на социализма и ако някой отиде и поразпита на тези контрапротести – ще ги открие. Това са пенсионери от бившите силови структури – кадесарски, армейски, полицейски, надзирателски, те са стотици хиляди, заедно със семействата си, това са бивши администратори, партийни деятели, бивши председатели на ТКЗС-та, хора с народни пенсии и т.н. Солидна група хора, които аз не бих нарекъл аморални като група, но бих поставил под съмнение тяхната съвест, а мисля, че една част от тях са директни извършители на злини и престъпления и панически вече 23 години се страхуват от възмездие. Мисля, че като цяло това са хора със сравнително ниска способност да проверяват критично опита си, които именно поради това бяха подбрани през негативната селекция след 9 септември1944 г. за властови позиции, и това ги прави сега лесна плячка на неокомунистическата пропаганда, макар че като група те сега са декласирани и живеят в бедност.
А този пропаганден, манипулиращ език имаше и достатъчно време да се шлифова…Но нека да говорим за интелигенцията, каква е ролята й тук, днес? Словото й има ли значение, авторитетно слово ли е то? Защото ми се струва, че „хората на духа”, ако ги нарека с това клише, се прибраха. При себе си, в някакви кръгове, седят си по пенчославейковски… Или може би я няма интелигенцията ни, а ние си мислим и се надяваме, че я има?
Въпросът е многопластов, не зная дали ще мога да дам кратък и прост отговор, но аз го разбирам най-вече като въпрос за авторитета на словото и неговата роля днес в сравнение с вчера. Мисля че да, за съжаление времената се променят, не винаги за добро. Моралният авторитет на такива, бих казал, национални умове, които формират идеите, концепциите на обществото, в цял свят са в постепенен заник. Изместени са от друг вид мислене, където идейното лидерство е поставено под съмнение в днешния свят, който е плуралистичен, движен много повече от технологиите, в противовес на света на идеите. Идеите от XIX век – националистически, шовинистични, социалистически и т.н., всички тези идеи бяха свързани с един книжен, бих казал елит, елит на хора, представящи идеите на вниманието на обществото, един спускащ се от върха надолу тип идейна доминация, която днес е поставена под съмнение и подронвана от това, че човек не се ръководи толкова от някаква глобална идея за обществото, а от редица по-малки, чисто технологически понякога идеи за това как животът да бъде уреден по-добре. Това важи и за литературата, в която големите имена, доминиращи културната територия на нацията в миналото, от христоматията до парламента, са в упадък, защото никой вече не може да има такава свръхзначима роля, дори и ако напълно узурпира медиите. Културността в старата й форма за съжаление бързо става отживелица, ненужен баласт за младите. Книголюбието е в упадък също, четенето е заместено от събиране на информация, самото знание в някакъв смисъл е обезценено от наличието на Гугъл, заменено е с бърза и много по-точна информация. Един Жан Пол Сартр, с всичките му левичарски глупости, като безспорен интелектуален лидер на младото поколение на Франция от 50-60-те години на ХХ век, е вече невъзможен. Дори и вестниците вече са в упадък, а допускам, че и телевизията ще си отиде не след дълго…
И все пак вие се сте писател, а ми казахте, че не вярвате вече в думите, имате съмнения за словото. Това е много драматично. Думите са инструментът на пишещия човек, ако не вярвате, че думите могат да правят неща, тогава какво?
Аз лично съм изследвал за себе си, мислил съм не само за силата на думите, но и за тяхното безсилие. Колко много пъти истините, изказани чрез верни, правдиви думи, остават неразбрани, нечути, незапомнени. Оказва се, че думите, които са лъжа, но са повторени много пъти, могат да останат. А истината може да бъде потулена. Ето дори и в етнографски, в етнокултурен смисъл, ако си припомните народните песни. Песента – това е поезията на преданието. Ако сте живели в шопското поле и чуете горестните песни за Крали Марко, никога няма да се досетите кой всъщност е бил той. На кого е бил васал, как се е държал, как е загинал в служба на султана. Ще разберете, че и за Шишмановите войници, които стройно са се били с турците – всичко изпято е лъжа. И че той е загинал край Никопол най-позорно заклан, защото не спазил думата си като васал да се бие заедно с турците срещу влашкият крал… Въобще думите могат да имат сила и като истина, и като лъжа. Безсилието на думите като истина – това е, което понякога съм изследвал за себе си и разбрах, че не автоматично и не винаги истинните думи са победители в света на идеите, в човешкия диалог. Лъжовната дума и истинната дума са противопоставени в един дълбоко драматичен смисъл, а изходът никога не е предрешен. Както и никога не е предрешено добрите да побеждават лошите. Страхувам се, че в България отново ще победят лошите, ще победят с лъжата си, с пропагандата, с измама, както толкова пъти се е случвало. Оттам моето недоверие в силата на думите. Цинично казано, както гласи поговорката, дума дупка не прави. Обаче камъкът прави, нали? И за съжаление той често прави повече, отколкото думата. Грубата сила понякога премазва думата. Да, ръкописите не горят, думите остават, но колко думи не са чути, колко думи даже не са изказани, истини не са изречени, колко деца – духовно и физически, са неродени, колко пъти злото е побеждавало…
И все пак трябва да има нещо, което да ни утеши? Хората, които имат думи, могат да изкажат болката си, похвалата си, да споделят. Да изговорят несъгласията си, да изговорят кризите си (както казва Г. Господинов), да поставят моралните си въпроси, а хората които не разбират думите, не ги имат, не ги искат – не могат да направят това. Има ли утеха? Вас какво ви утешава или наистина сте толкова безутешен?
Не, не съм, аз по-скоро имам упорство да стоя до края. Независимо, че винаги съм бил по-скоро от губещата страна. Мисля, че това е по-правилно да се счита за въпрос на достойнство, не на утеха. Има чисто спартански битки, в които си изправен срещу несправедлива, превъзхождаща, многобройна сила. И в това е моята утеха – че поне през мене няма да преминат, т.е. не през моето човешко достойнство. Въпросът за надеждата и утехата би трябвало да бъде отнесен по-скоро към метафизическите разговори, отколкото към този свят. Както казва един мой многоуважаван приятел, психиатър и теолог: светът е едно мръсно блато. Но в него има място и за красота, и за надежда, и за утеха. Долина на сълзите е светът, в него има много болка, но пък утеха е това, че човек има избора никога да не принизи своето човешко достойнство. Това е единственото, което му остава. Да живее и умре с достойнство. Изправен. Това е надежда. Немалка.