За времето и комедията

В последно време и аз не мога да се отърва от усещането за отделни, една от друга и несводими до нещо общо скорости в протичането на иначе общото ни (предполага се) време. Властта очевидно обитава свой частен пространствено-времеви континуум, това е ясно. Но някаква странна темпорална плазма сякаш се е разляла върху цяла България. Вървя по улиците, пътувам по магистралите и не спирам да имам чувството, че се движа в желе. Все едно, че времето се е заквасило и е стегнало. И това чувство, мисля си, идва от очакването. Сега всички очакваме, защото всички знаем добре, че периодът е преходен и че нещата са за кратко. От това съзнание идват и различните възприятия за време – едни броят дните до края на дните във властта, докато други отброяват времето, оставащо до завръщането им във властта. Хората пред централните институции чакат оставката. А някои просто чакат развръзката.

След края на лятната пауза парламентарният живот избухна отново със страшна мощ. Първите два дни на новия сезон донесоха тежки фронтални сблъсъци в пленарната зала и размяна на удари, които подлудиха хормоните на медиите. Цитати от монументални  фрази преизпълниха информационната среда.

А сега сериозно. Театрализирането на конфликта между двата противникови лагера в Народното събрание започва да граничи с лошия комедиен вкус. Автентичен антагонизъм, разбира се, е налице и шега в това противостоене няма. Но паралелно с него с течение на времето героите в тази драма развиват все повече и повече маниера на шоумени, които се опияняват от мисълта за прикованите в тях погледи на жадната за забавление публика и затова се заиграват все по-често едни с други, вместо да спорят наистина. Виждаме как в последно време основните политически фигури в парламента развихриха своя артистизъм, за съществуването на който у някои от тях впрочем по-рано не сме и подозирали. Усетили какво се харесва на зрителите, депутатите се захласват все по-често в зрелищни словесни дуели, които се възпроизвеждат до безкрай и в скечови изяви от трибуната или по банките. Вече дори ми се струва, че има и ясно разпределение на ролите в комедията. Вчерашното заседание беше направо знаково в това отношение.

Не ми се иска да си помислите, че разглеждам пленарната зала на Народното събрание като място, на което в почти музейна тишина и при желязно придържане към протокола трябва да се произнасят речи, а дебатите да преминават в типичната за един почтен викториански дом атмосфера. Напълно в реда на нещата е да се стига понякога до диалози, в които иронията и контраиронията доминират над дискутирането по същество. Най-напред  всеки диалог предполага по принцип и тази форма на общуване, и то, както добре е знаел още Сократ, не само като вид стратегическа комуникация. Естествено е да има и игрови момент в цялата работа също така. В крайна сметка парламентът е поле, на което политиците продължават да се състезават за вниманието и одобрението на избирателите. А това означава, че народните представители не могат да минат без театралните жестове и разиграването на образи.

Ако виждам някъде проблем, то той е в нарушаването на баланса, в прехвърлянето на мярата. Защото това е симптом за изпразването на парламентарния живот от неговото съдържание и за обръщането му на позорище,  за да си поиграя с разминаването между смисъла на тази дума в сръбския език от една страна и начина, по който тя заговаря езиковото чувство на българина, от друга. А позорното в това обръщане е сигналът, който то изпраща и който е този: реален дебат няма и вие, зрителите, си го знаете. Как ще протичат разискванията и гласуванията, както и какъв ще е крайният резултат от тях е известно в аванс, важното е да продължаваме играта и да поддържаме зрелището живо. Та нали то е и за вас!

Мен повече ме притеснява един друг аспект на тази комедия. Имам предвид (бон) тона на представлението и на шегите, които си размениха героите в дните след края на ваканцията. Някаква добродушна ведрост се излъчваше от закачките между опонентите, която най-вероятно трябва да отдадем на релаксацията на телата и мислите. Дори саркастичните подмятания се приемаха с усмивки, показващи мъдрост. Хората видимо бяха в добро настроение и се забавляваха. Безспорно, „тежките“ взаимни обвинения се повториха за кой ли път, но все пак имаше една веселост в Народното събрание. Много весело ни стана на всички всъщност, когато (вече в кулоарите) господин Местан обяви, че настоящото управление е освободило страната от полицейщината. Това беше наистина забавно и остроумно, не може да се отрече.

Лошото е, че незлобливите препирни в пленарната зала са аморални и направо цинични на фона на завардената отвсякъде от полиция сграда на Народното събрание и на множеството от протестиращи около нея. Защото от твърде неясното политическо и особено социално-икономическо бъдеще на страната нещо не ме избива на смях. И защото в такава ситуация игричките и фръцкането с тоалети из парламента и пред събралите се отвън поддръжници дразнят и то не на шега.

Не че искам народните представители да се хванат за гушите, за да ни убедят с това в искрената си ангажираност с каузите, за които твърдят, че се борят. Чисто и просто ми се иска да спрат с всекидневната обмяна на клиширани до вкаменяване приказки за това кой е по-виновен за състоянието, в което се намира днес България, и да започнат да се държат по-достойно. В противен случай няма как да не си мислим, че само и единствено чакат да мине периодът на желето, за който говорих в началото. За да се прегрупират после успешно.