Автобус България

Eлиза е 28 годишно същество, дъщеря на моя приятелка, която повече от 30 години живее във Франция. Елиза разбира всичко и може да говори на български, но малко неуверено и забавено.

Почти всяка ваканция тя идва тук, за да се вижда със своите български роднини и приятели. Елиза е очарователна и изтънчена като почти всички французойки, с изострено чувство за социална справедливост, както всички французи, с духовен размах и кураж. И това лято попада в следната ситуация тук, в България.

Заедно със своя приятел Ману се качват на рейса от Бургас за София. Купуват си билети от кондукторката в самия автобус. Тя взима парите им и им посочва местата, на които да седнат. Прави им впечатление, че не получават книжни билети, нито касова бележка, но не повдигат въпрос за това.

На следващата спирка се качва един българин, който от двайсет години живее в Америка. Той също си купува билет от кондукторката, тя по същия начин му посочва мястото, по същия начин не му дава нито билет, нито касова бележка срещу парите, които той й е дал. Той, обаче, започва да настоява за билет или касова бележка. Тя отказва да му даде. Намесва се шофьорът на страната на кондукторката.

Мъжът, който от 20 години живее в Америка, обаче е упорит и не се предава. Настоява на своето законно право. В автобуса става огромен скандал. Елиза и Ману също се намесват веднага, разбира се, на страната на мъжа, който отстоява правата си. В крайна сметка справедливостта възтържествува, мъжът получава касов бон и хартиен билет и сяда на мястото си. Автобусът потегля за София.

След около час се отбива от магистралата по един напълно пуст, безлюден междуселски път и спира. Шофьорът отваря вратите, вътре се качват двама едри, яки мъже с къси вратове, ниски чела и черни очила. Отиват до мъжа, който от двайсет години живее в Америка, подхващат го от двете страни и без каквито и да е обяснения го свалят от рейса. Това се разиграва за секунди.

Елиза и Ману скачат и също слизат от рейса, застават до мъжа. Никой друг от препълнения с летовници автобус не слиза при тях. Елиза и Ману започват да говорят високо на френски, да звънят по телефона в полицията, инсценират, че звънят във френското посолство, защото са наясно, че ако оставят мъжа сам с тези биячи, сам сред полето на пустия път, с него е свършено. Най-малкото, ще бъде зверски пребит.

В крайна сметка шофьорът, кондукторката и биячите се изплашват, отстъпват, качват тримата пътници и продължават до София. Там вече ги чака полиция и се взимат всички показания.

Тази история ме порази с факта, че е умален модел на света, който обитаваме тук, в България. Порази ме, че никой от пътниците българи, не е слязъл, за да защити човека, който отстоява правата си. Порази ме, защото един човек е можел да бъде пребит до смърт пред погледите на отпочиналите, получили морски загар летовници, хора солидни, с образование, с положение. Но без позиция, без съпричастност.

Не зная какво е станало по-късно, дали са наказани шофьорът, кондукторката, фирмата. Мога само да предполагам, че не са. Вероятно са се отървали с някакъв подкуп и всичко е потулено и покрито с пепел. Все едно, че нищо не се е случило. И автобусът продължава да превозва пътници от София до морето и обратно. Вероятно по същия начин – вземат им парите, без да им дават билет. Протестиращи сигурно няма.

Именно затова този автобус, този шофьор и тази кондукторка продължават да ограбват пътниците и държавата, защото няма протестиращи.

В същото време в центъра на София вече почти сто дни протестите не спират. Напоследък контрапротестиращите настойчиво призовават протестиращите да се седнат да преговарят с тях, с правителството, да се разберат, да стигнат до съгласие. Това било градивното, а протестите били безплодни и вредни.

Призовават ни да постъпим като кротките, безмълвни, безучастни и бездушни пътници в автобуса. Да не надигаме глава, да си мълчим. Защото правителството мисли за нас.

Тази история в автобуса ни показва илюстративно, че протестът е по-добър, по-полезен, по-градивен, по-човечен от мълчанието и от кротуването.

Десетилетия репресивните органи на комунистическата държава всяваха страх, задържаха, затваряха, пребиваха и убиваха всеки, който надигнеше глава. Така се създаде нашето общество на страха, на страхливите, на нерешителните, на пасивните верноподаници.

Говорим за гражданско общество, но засега само говорим. Ето един човек, който проявява гражданска позиция и цял автобус с хора посреща неговата доблестна гражданска постъпка с пасивност, с примирение и бездушие.

Гражданското общество се изгражда от активни личности. Пасивните бездушни граждани, които приемат всичко, което не ги засяга лично, с безразличие и бездушие, са антиподът на гражданско общество. Но това, което днес не ги засяга лично, утре неизбежно ще ги засегне лично. Хората, които посрещат с възторг и умиление подхвърлените им от правителството пет процента или пет лева, са същите пътници от този автобус.

Този автобус е катастрофирал. Външно той е цял, дори неодраскан, катастрофата е вътре в самия него. Ако той се блъсне в друг и има пострадали, другите няма да им се притекат на помощ. Минаващите по магистралата коли няма да откарат пострадалите пътници, за да не изцапат седалките на колите си с кръвта им. И кръвта им ще изтича на платното, в канавката.

Автобусът на България е в катастрофално състояние. Няма писъци, но има по-лошо – тишина, мълчание и бездушие. Бездуховност.

Затова протестите в центъра на столицата са толкова шумни. Защото пътниците в автобуса са заспали дълбок и непробуден сън. Трудно могат да се събудят дори от оглушителните вувузели. Но ако не се събудят, катастрофата е неизбежна.

С шофьора и кондукторката не може и не трябва да се преговаря. Те са престъпници, които трябва да си понесат отговорността според изконните закони на човещината. Но никой престъпник не се предава доброволно на съда, докато не бъде принуден.

Това е смисълът на нашите протести. Затова не трябва да се уморяваме. Не трябва да се отчайваме. Не трябва да униваме. Не трябва да губим кураж и надежда. Не трябва да заспиваме. Трябва да събудим спящите пътници в злощастния автобус.

Иначе ще бъдем пребити от мутрите или от олигарсите, което е едно и също. И никой няма да ни подаде ръка за помощ.