Наранената ни памет

Железните решетки, пред които се озоваваме при всеки досег с властта, имат двойствена роля. Те не просто ограждат, "предпазват" или скриват едни хора от други (управляващи от управлявани – защо не обратното?).

Те са бариерата, която прави невъзможен всеки диалог; преградата, зад която даже най-доброжелателните думи стихват. През железните решетки хората могат най-много да си крещят или подвикват, как си ги представяте да разговарят или преговарят. А и с кого – с полицията зад преградите, с покрилите в парламента се депутати или пък с пресслужбата на "онемелия" премиер Орешарски, която така и така си бълва становища от негово име.

Стоварените метални заграждения пред центровете на властта са пряк израз на онова, което е днешната българска политика и което я раздира отвътре – имам предвид болезненото чувство от досега на човешкото тяло с метала, свидетелстващо колко беззащитен е всеки човек и колко крехка е свободата ни, натъкне ли се на преграда.

Усещаме тази болка, без да знаем защо, дори без конкретна причина – тоест изранени сме политически. Смятаме, че проблемът е чисто физически: заради актуалния сблъсък с тази власт или пък с нейните модификации, какъвто вече е имало (1997, 1990-1991 г.) –  имаме памет за това. Склонен съм обаче да мисля, че днешното ни блъскане в решетките отваря и доста по-стари рани, за които също би трябвало да имаме памет, дори да нямаме за тях конкретен спомен.

Терапевтите знаят, че едно заболяване е лечимо само при условие че се снеме неговата анамнеза: ако се припомнят и опишат всички симптоми, цялата история на болестта, едва тогава е възможно да се проведе лечение. Всъщност лекува се миналото на онази болка, която понастоящем се проявява, включително и генетично онаследеното. Същото е и при човешките общества: няма и не може да има нормална общност там, където колективната памет е сметена като ненужен боклук и изсипана на бунището.

Паметта за комунизма и нацизма, за лагерите и репресиите, за националните катастрофи и травмите на прехода до един момент може да бъде удържана под похлупак (чрез изтриване и унищожаване на архиви, чрез омаловажаване и осмиване). Но в един момент нещо се случва: някакъв невидим механизъм изщраква и призракът на миналото се завръща сякаш за да ни убеди, че животът е единство на живи и умрели. Колкото и това да е противно на някои, колкото и срещу това да се бунтува личната им, а и наследствена "гузна съвест".

Спомнете си арогантността, с която преди време Сергей Станишев, в качеството си на премиер, че и на историк, попита журналистите "има ли нормални хора, които още да се интересуват от досиетата". Нека разширим обсега на въпроса: има ли нормални хора, които да се интересуват от миналото, от целия си изминал дотук живот?

Има ли хора, които да се питат кои са те и кои са родителите им, какво се е случило с тях, хора, които да предявяват правата си за наследство? А наследството не е само юридически правен термин, то е и право на памет. Онази памет, от която няма къде де да скриеш, защото, както е казано в Исая: "зад вратата туряш твоите спомени: защото, като се отвърнеш от Мене, ти се разголваш и възлизаш". (58:7).

Искаме или не, светът, в който живеем, е сбор от "места на паметта", затова инстинктивно  се улавяме за онези жилави стърчащи треви, както Натаниел Хоторн определя датите и събитията.

И това е принцип, валиден за всички – за леви и десни, за християни, марксисти и агностици. Ако го нямаше "дългът за памет", БСП в качеството си на наследник на БКП нямаше да се катери на Бузлуджа; нямаше лидерите й да си връзват пионерски връзки, нямаше да честват 9 септември, нямаше самият Станишев в далеч не най-подходящия ден, какъвто е Съединението, да обръща взор към историческия съюзник на своята партия – Русия. Нито пък външният министър Кристиян Вигенин да потвърждава някогашния си постинг, че "9 IX 1944 г.  е начало на една уникална по своите мащаби и резултати социална трансформация в България."

И нямаше друга част от обществото да се събира пред мемориала на жертвите на комунизма край НДК, за да скърби и почита паметта на онези, през които е минал валякът на тоталитарната държава. Защото морален дълг е да се помнят жертвите.

Цялото това болезнено раздвоение на колективната ни памет хвърля светлина и върху сегашното раздвоение на българското общество: да, ние сме раздвоено общество, чието "съединение", поне с днешна дата, изглежда невъзможно. Може би и поради това  лозунгът "Съединението прави силата" продължава да краси фронтона на българския парламент в качеството на трудно постижим морален императив.

Българското общество продължава да живее в състоянието на "необявена гражданска война", при това не от вчера, нито от днес, нито от началото на прехода, нито дори от 9 IX 1944 г. Корените на тази гражданска война са по-назад във времето. Тяхно кърваво проявление са злокобните есенни дни на септември 1923 г., към чиято годишнина предстои да се върнем, и когато по думите на Антон Страшимиров "брат се изправи срещу брата". И дори още по-назад: в крушението след края на Първата световна война, когато част от българското общество приема комунистическата идея "да се разруши старият свят", като се създаде "нов човек", с "нов морал".

С  една "малка подробност", за която предупреждава още Достоевски в "Бесове" –  трябва да паднат главите на 100 млн. души, поне според плановете на Пьотър Верховенски (на практика пророчеството се сбъдва  – според "Черната книга на комунизма" жертвите в световен мащаб варират между 85 и 100 млн. души).

За тази историческа травма говорим и няма как да не продължаваме да говорим, докато съществува и болезнената диспропорция в паметта за нацизма и комунизма. Защото паметта за нацизма, както пише френският историк Ален Безансон, продължава и днес да предизвиква ужас и отвращение, ненамаляващо с времето, докато паметта за комунизма се ползва с някаква непонятна амнезия, че дори и амнистия.

И тъкмо тази амнезия раздвоява колективната ни памет, правейки невъзможно "помирението", какво да говорим за "съединението".

Виждаме как едни продължават по призива на Сергей Станишев да "живеят със заряда на 9 септември". И как други – онези, които протестират на улицата, решиха, вместо да излязат с черни знамена, да "проиграят" тъкмо на 9 септември целия кух фалш на пропагандата, която тръбеше през годините за "великата дата", чието начало дало "въоръженото народно въстание".

И тъй като вече предусещам заядливия въпрос на някой възторжен почитател на "светлата дата": "А вие какво знаете? Били ли сте тогава, помните ли тези паметни дни", ще си позволя да приведа едно малко по-дълго свидетелство. Негов автор е писателят Константин Константинов, убеден демократ, един от тези свободни духом умове, съумели да избегнат най-коварната съблазън на ХХ в., формулирана особено ясно от Оруел: от страх пред Хитлер да попаднат в обятията на Сталин или пък поради ужас от Сталин – в прегръдката на Хитлер. Ето неговото свидетелство за 9 септември 1944 г.: (фрагмент от мемоарната книга "Път през годините", открит и публикуван едва през 2011 г.):

То беше някаква злокобна картина, видение на ново бедствие: тоя полуразрушен от бомбите, опушен от пожари булевард, с кухи прозорци и тия хукнали като бързи мравки хора, тия танкове, уж камуфлирани с клони, встрани и над всичко ехтежът на многогласни викове като от зверилница. Апогеят бе на площада пред Народния театър и Военното министерство…

Кметството, с разрушена към ул. "Гурко" сграда, гореше: пламтяха някакви книжа и един човек, качен на стената, викаше неистово, очевидно държеше реч, която никой не слушаше. Ревяха клаксони, камиони с изправени, викащи хора, цепеха бавния човешки поток, скъпи леки коли, окичени с червени хартии, се въртяха насам нататък.

В една открита кола бе седнала някаква възрастна жена с обезцветени коси, наконтена и гримирана, и ухилена като восъчна фигура, с червени карамфили на ревера и в ръката – истински препариран и нагизден труп, който сякаш символизираше цялата тази зловеща вакханалия.

По-късно щяха да се пишат евтино-патетични репортажи за "морето от освободен народ", за "преливащата народна радост и пр.", а това бе една разюздана тълпа, повече настръхнала от злоба, отколкото щастлива, която се въртеше като замаяна, търсейки да излее върху нещо или върху някого отрицателните си тъмни инстинкти, защото всъщност никакъв враг нямаше срещу нея.

Призрачният спомен за тази "зловеща вакханалия", за всичко изстрадано, спотаено или потулено през годините, продължава до днес да разтерзава паметта ни, да отлага прошката и помирението. Затова сме "разединени".