И ВСЕ ПАК КРАСОТАТА...

Може би пак и пак ще си припомняме „естетическия” завет на Збигнев Херберт за „силата на вкуса” – защото чалгарията, която ни залива е следствие, а не причина на перманентната му липса... Няма „спасяваща” красота обаче без етика – твърди някъде великият старец от Ясна поляна. Именно пошлостта убива всяка истина за живота, обезсмисля съществуването, превръща го в тотален кошмар. Грозният социалистически бит,  осветен от сивата светлина на безнадежността, днес отново става от гроба и се стели в небето ни, опитава се да закрива слънчевата светлина, блъвнат сякаш от екарисажа на историята. Изкуството „близо до народа”, което соцреалистическите пропагандатори налагаха, днес наистина е партизански „близо до народа” – етнопопфолк „музиката”, която ни души като октопод, обивавайки  с мазните пипала живота по български... Реставрацията, в културно отношение, която течеше по времето на Тройната коалиция, когато Гоце изпонагради сътрудниците на ДС, днес отново тръгва, макар и тресяща се от носталгичен тремор, виждаме я и на смехотворния „контрапротест”, виждаме и я в масовото оглупяване в преклонението пред правешкия диктатор...

            „Протестът”? Какво става? Най-трудният въпрос на всяко съвремие... Може ли да се действа без някакви изначални принципи, може ли еклектиката да роди смисъл, може ли еуфорията за замени здравият разум? Безспорно „разбунтуваният човек” е красив, но вижте фона, историческата перспектива ни открива жалки декори, зад които се крие нищета. Нищетата на българският начин живот, липсата на културен хумус, „културен елит”, важен, много важен фактор... вместо умиляване /”умаляване” - би казал и-Гасет/  пред нищожната исторически жалка „българщина”...  

            Впрочем синдрома „и тази година няма да има Априлско въстание” започва да ни тресе. Виждаме как цинизмът постепенно ще обезсмисли всякакъв протест. Никак не е трудно у нас да бъдеш лош пророк, да си присвоиш „нормалността” и да громиш неродолюбивите индивиди, обсебени от западни веяния. Наблягането на масовостта от страна на протестиращите е  грешка, охлокрацията води само до едно санкюлотски радикализъм – нека протестът е възможен като бунт на осъзнати индивиди, на солидарността-в-общото /недоволство/, но не и като и маса, като любимият предразсъдък на социалистите, че на базата на „индивидуалното невежество е възможна поява на колективен разум”, няма такъв и не може да има... както и не може да има „представителство”...

Представителство пред кого и с каква цел?! Нали партиите това искат, да яхнат „улицата” именно защото не можела да артикулира „искания” – но нали „улицата” беше раждащото се гражданско общество, състоящо се от осъзнаващи се индивиди? Ако най-кресливите се обяват за представители, като революционери-между-другото: следва погнуса; вече чувстваме блудкавия вкус, вече не чувам смислено говорене, чуват се претенции, закани и псувни, очакване за „този път може и да стане”... Е, няма да стане!

            На този протест обаче не му липсват харизми, липсват му морални авторитети. Такива обаче не са разкаяли се червени професори, бивши отрепки на ДС или някакви обществени съвети, събрани на принципа от кол и въже. Тоя тип инженерство вече го видяхме до какво доведе през 90-те. Успялите „политици” на това време, днес отново изпълзяват, при това назидателно размахват пръст, видите ли: те знаели и можели ...

Залагането на картата, че всяка манипулация е възможна, стига добре да се подработят хората, ще възпроизведе статутиквиралата система на политическа порнография. Олигархичната червена мафията, а тя не може да изчезне, това и иска. Бунтът да бъде сведен до изпълняването на някакви „искания”, представителството да бъде демократизирано, но никой не заявява, че именно там е кризата – липсата на адекватно представителство, защитаващо права и интереси, а не тарикати и нищожества, добрали се до парментарната банка, за които справедливостта е неясна и досадна дума...

Все пак обаче трябва да се казват имена. Защото конкретността ще разсее доста митове; ето някои от тях. Вгледайте в набързо скалъпания Реформаторски блок, който ще върши чудесата от наше име – но тихомълком питайте, щото авто/цензурите  бдят. Не питайте що ще там например  др. Кунева или някое друго червено отроче на комунистическата номенклатура. Лично аз не вярвам в дясно без антикомунизъм, но... максимализмът у нас винаги е бил губеща позиция, засега така изглежда/ло/, но не се ли лъжем... /Затова и един Ани Илков например липсва в обществения съвет към РБ, липсват и други смислени хора, например Едвин Сугарев, Ясен Атанасов или Божидар Кунчев, вместо това виждаме отбор поборници – комформисти, автори на зомбиращи населението реклами, чистофайници, университетски дисертабелисти и прочее, вероятно и агенти на ДС... демек интелигенцията е представена/. 

Но да се върнем на въпроса за красотата. Тази, която ще ни спаси. Ясно е, че Достоевски е имал предвид Исус с тази си мисъл, но не и нашенския синод, наточен за имоти и обслужващ всяка власт. Откъде да дойде тая пустата свобода обаче? Как да изработим стил? Вижте образованието ни – плачевно, немодерно, налагащо ни ненужни знания... Протестираме днес за бъдещето на децата ни, ами тогава да почнем оттам; деребеи директори, псовясали даскали, пишман възпитатели, напоследък и попове, как да се произведе тоя нов човек,  кой да го направи, нали трябват програми, визия за бъдещето? Но това после – като вземем властта... Сетне.

Впрочем не съм от упрекващите протеста в липса на артисизъм и хумор. Точно това ще убие тази просташка власт, яхнала инситуциите днес. Правителството ще самопогребе в пошлостта си, в невъзможността да продължава да се мъчи да управлява по този ретрограден, нелеп начин. Да залага на низшите инстинкти, да удовлетворява примитивистки мераци; то сякаш ни казва – „стани свиня и  всичко ще ти е наред”. Животът е преди всичко материален, а духовността е само някаква отвлечена сфера. Но точно това беше колосалната заблуда на комунизма – че е възможно така да се живее, до края на историята...

Ето това реставрират днес комунистите. Ето това трябва да отречем днес и сега, и завинаги. А не просто да бъдем прилъстени от някакви недореформирани „десни” партийки, които щели да ни представляват, понеже това било демокрацията /ни/... Но нали демокрацията е като хляба, ако перефразираме присмехулника Ралин, не е застинало тяло, тя е като хляба, трябва да се омесва и изпича ежедневно и неуморно... Може би това правим по площадите днес?  Не много опитно, но така се почва, може би?

 И представете си, някой ден...