ГЕОРГИ ПИРИНСКИ ИЛИ ЗА ЛИСИЦАТА В КУРНИКА

Да припомним кой е позабравената мутра под името Георги Пирински: син на заклетия сталинист и коминтерновски функционер Георги Николов Зайков (Георги Пирински), избягал в САЩ след инспирираното от Коминтерна въстание в 1923 година; активен участник в подмолната дейност на македонизма и Коминтерна в Америка, пробутващ коминтерновската идея за Балканска федерация; активист в така наречения Славянски конгрес в САЩ, създаден с пари от Москва в 1941 година; лежал и в затвора и репатриран, тоест изритан, от американските власти (виж биографията му в Уикипедия).

Връща се в България в 1951 и БКП го посреща като цар, тоест в средата на най-разюздания сталинизъм и, разбира се, продължава в същия дух – назначават го за заместник-председател на Националния комитет за защита на мира и член на Световния съвет на мира – типични сталински творения от сорта на World Church Council,  Световно Младежко движение за демокрация, Лекари за мир и т.н. – всички на сметка в КГБ.

От затворник в Америка Пирински и семейството му се превръщат буквално в комунистически елит само заради разюзданата по онова време сталинска ненавист към англо-американския империализъм, същия този империализъм, който днес е приютил за образование и работа стотици хиляди българи и без чиято помощ този комунистически елит нямаше никога да просъществува.

Крушката, казват, не пада по-далече от дървото, та и Пирински-младши – той е верен на партията по наследство. Известен като депутат в парламента от 1990, за известно време и негов председател.  Общо взето, ако не беше доверието на БКП-БСП към неговата неотклонна комунистическа принадлежност, Пирински-син е убийствено мижава личност, далеч от македонската петлярщина на баща си. Да не изпадаме обаче в лесно заблуждение: според вестник «Труд», кликата на Сергей Дмитриевич днес го гласи за секретар на Парламентарната асамблея на Процеса за сътрудничество в югоизточна Европа (ПСЮИЕ),  макар че такава организация е все още проект.

Евентуалното назначаване на този безличен човек напомня пробутаната от Гоце Първанов, със силната подкрепа от Москва, Ирина Бокова за генерален директор на ЮНЕСКО, стажувала достатъчно дълго в сталински инспирирания отдел «ООН и разоръжаване». В днешно време пробутването на заклети комунисти, макар и зле маскирани, е нещо като борба срещу потъващите гемии на партията. Но този вид дейност има и доста мрачен ефект с възможно дълги последствия върху живота в България, като се има предвид новоизлюпения нео-сталинист Владимир Путин и пълната тайна, в която се провеждат контактите на днешната БСП с московския й покровител.

Да припомним, че става дума за същата партия, която по времето на Георги Пирински-старши пробутваше (под командата на Коминтерна) идеята за Балканска федерация, която в 1941 ( пак под командата на Коминтерна) посрещаше немците с цветя, a след това и  Червената армия с цветя, която след това (пак под командата на Коминтерна ) пробута Македония на Титова Югославия и забрави за Балканска федерация, която – познахте, под командата на Коминтерна – едва не обяви война на Югославия.

Идеята за приоритет на икономическото развитие на балканските народи, за която работи Европейския съюз и САЩ, може да бъде осъществена само ако старите вражди и териториални дележи минат в глуха линия и ако индивидуалната грандомания на дванадесетте балкански джуджета бъде забравена. Какво може да допринесе един Георги Пирински-син за такова сътрудничество в Югоизточна Европа, тоест за развитието на Албания, България, Румъния, Хърватия, Словения, Сърбия, Босна и Херцеговина, Турция, Гърция, Македония, Молдова и Черна гора, освен да спъва и бави тоя процес под режисурата на московския си кукловод? Да припомняме ли, че днес неговата партия върви по същия  паралелен път както на Владимир Путин, връщайки на важни позиции стари десари с никаква национална идея за бъдещето, освен партийните интереси, мачкаща свободното слово и неспособна за реформи?

Но да не виним отново само партията – липсата на организирана гражданска бдителност и жизнена антикомунистическа опозиция и тоя път могат да назначат едно бездарие като Георги Пирински на тази позиция, и то без конкуренция.

Като казвам бездарие имам предвид различието от баща му, чиято съдба го наказа да доживее до 1992 и чиито последни думи бяха: «Аз няма да си простя докато съм жив, че в името на партийната дисциплина в оня фанатичен вид, в който тогава я разбирахме, не проявих историческа далновидност»!

Това може просто да означава, че съжалява за Америка, или че съжалява за заблудите си, или просто «Ах, какво тъпо говедо съм бил...» Едно малко успокоение за него е, че и днес партията му и днес е пълна с такива, които не могат да си простят.

Да сте видели някаква «историческа далновидност» в сина му? Да отговорим и на сина, и на бащата: може ли да имаш историческа далновидност, ако си фанатик?