Зануленото битиe

Боян Павлов

„...разделението на див народ и суверенна държава е

идеално условие за гарантирането на властта на

новия режим...”

„... производството на тъпота позволява

свеждането на колективния политически субект до

неартикулирана маса...”

„... съвремренният капитализъм е радикално нова

форма на производство, той е биокапитализъм.”

„Подивяването на народа”, Боян Манчев

Забележителни заключения!

Само, че разделението на „див” народ и „суверенна” държава (която планомерно поражда „тъпота”, превръщайки тоталния, политически контрол в „биотехнология”) не е откритие на „новите режими”, а патент на преживяната от нас, „социалистическа” псевдореалност, чиито несъкрушими декори и образи оформят и днешната ни действителност. Рецидивите на тази жилава псевдореалност политиците и теоретиците отказват да забележат макар, че пораженията от премълчаното зло упорито напомнят за себе си.

Дяволски кръг, така в своята реч пред Нобеловия комитет, лауреатката за литература, Херта Мюлер, наречекръга на лъжата – глухото, историческо небитие, управлявано от политическите „биотехнолози” на премълчаното време. Нейният глас – безутешен и храбър – призовава да потърсим истината за епохата в която народът „подивяваше”, за времето, чиято ясна оценка необяснимо (и „тъпо”) отсъства почти от всеки опит да се преведe на езика на европейската цивилизованост последнaтa страницa от най-новата ни история. Премълчаното време трябва да ни безпокои. Затъмнената част от историята сочи злокачественост в живата плът на света. Всеки неясен детайл в актуалната тъкан на битието заплашва обществото с болест, а съзнанието – с осакатяване.

За мен, за вас, за историята, за далновидните умове, които днес ни водят, премълчаното време бе реален социализъм. Гузните оправдания с „едноличния режим” на Т.Ж. няма да скрият спомена за дружното, „интелектуално” жужене из номенклатурните лабиринти. „Звездите” в принебесното шоу мистериозно изгряваха и залязваха, но „генералната линия” се запазваше – службогонското войнство трупаше власт и облаги редувайки романтични лъжи с цинично насилие.

Оригиналният проект на„издивяващата в петък вечер”, „неартикулирана маса”е завещание на потопеното в колективна амнезия минало. Избирателната памет на свенливо левеещите интелектуалци трябва да ни подскаже, че част от завещаното са духовните наследници на „народната интелигенция” – на самоoплождащата се, класово-партийна „тъпота”, израснала според номенклатурните, йерархически норми.

Позволявам си това, нелюбезно заключение заради преднамерената, идеологическа безполовост на аргументите им – стеснително се „драпират” както генезисa на „дивотията” ни, така и идейното потекло на нейните създатели. Отсъства психо-социалният портрет на „героя” на премълчаното време.

„Народът” е търпелива, социологическа фикция, но според мен, а изглежда и според „принципа на нередуцируемото различие на сингуларностите”, поединично, съвсем не е „тъп”. Живеейки в настоящето „той” упорито задава конкретни въпроси:

– Защо авторът на академичния текст е предпочел да премълчи, че „безименните” олигарси, напазарували вестници и телевизии, имат псевдоними от комунистическите тайни служби?

– Не е ли истинска „дивотия” да се отминава като нелепа случайност потресаващата пренаселеност с агенти на ДС в управлението на електронните медии, банките и органите на сигурността?

– Защо, запазвайки кадровия си потенциал в държавната администрация, правораздаването и промишлеността, модернизиращите се „леви” позволиха „прехода” да се превърне в организиран грабеж на „общонародната” собственост?

Теоретиците практично забравят, че едва се крепим върху леда на една манипулируема, информационна реaлност. Сложните, политологически клетви срещу „най-дивата и бестиализирана форма на американоидния, глобален капитализъм”, повтарят пропагандните заклинания от миналото. Пред магията на стилистичното им изящество българинът е пожизнено незащитим и все пак, не е линедостигът на „американоидна”, европеидна, та дори – на балканска, цивилизационна „глобалност” причината за „монголоидната” ни, посттравматична шизофрения: Интернационализъм или Глобализъм? – Избираме „православната”, българо-съветска дружба!...

Мнозина ще нарекат изложеното тук „ехо на отдавна утихнали спорове”, но фактите опровергават гузния, помирителен хор.

Дори наивните проумяха, че проектът ГЕРБ е „опитомен” вариант на Атака. Успехът му очерта мащабите на духовното ни опустошение. „Биокапиталистите” в сянка потвърдиха железения си захват, а случващото се след поредните избори показа, че „вятърът на промяната” е все същият, свеж норд-ост...

Май „критическото, политическо пространство” у нас е безвъзвратно заграбено. Колективният субект на критическото, политическо действие близо век вегитира на ръба на настоящето, като сънлива биоматерия и твърдението за някаква „американоидност” на хлорофилната му „глобалност” не опреснява дори сенилния, бузлуджански фолклор. За верноподаниците на геополитическото ни „вчера”, (които са и „биокапиталистите” на „глобалното”ни „днес”), популизмът е привичния метод за манипулиране на създадената чрез експроприация, икономическа и идеологическа „тъпота”. Парфюмираните напъни на идеолозите и епилираното обаяние на лидерите не могат да скрият грозната, пост-колективистичнареалност.Популистът „танцува” ритуалномъдросттана Преданието, което прави поносимо дори най-безнадеждното битие. Песента за Юнака дарява с недостижимото, собствено „Аз” индивида от обезличената „маса” и, като осмисля личния крах, спасява общността. Историята обаче помни, че замяната на личната, морална цялост с идеологически модифицирана, колективна самоидентификация създава псевдообщества – безропотни съучастници в собственото си унищожение.

Търпението към днешното и носталгията по вчерашното, обществено и стопанско двусмислие съществуват благодарение на целенасоченото иммистифициране. Реалната, хуманистична критика на тоталитарните и популистки режими би отнела фалшивото им обаяние, разкривайки, че налагането на монопол върху структурите за самоорганизация на обществото руши човешката природа.

У нас, достигналата олигархическа „зрялост” комунистическа номенклатура предпочете да кокетира с национализма вместо критически да се промени. Страхът от истината за моралния провал на „реалния” социализъм изкуши професионалните демагози да използват в борбата си за оцеляване емоционално натоварени стериотипи – възродените възродители днес се крепят на сиромахомилски национал-популизъм.

Жаргонът на омразата нахлу в езика на политическата борба и изврати идеята за демокрация. Управлението на една клиентелистка формация се представя за репресия над огледалното ѝ съответствие. Корпортивните сблъсъци се маскират като идеологически битки. Подстрекава се мародерската стръв към размирици, този „балкански модел” на “перманентната революция”.

За да потулят интересите си в престъпното „раздържавяване”, бившите експроприатори предприеха лицемернакампания на „помирението”. Фалшификаторите на „обединяващи” символинямат нужда от автентични водачи и образовани избиратели – трябват им рекламни лица и подкупени зрители. Постановчици на електоралните карнавали станаха назначените „собственици” на печатни издания, на радио- и телевизионни канали, на рекламни и социологически агенции. Имената и биографиите им не са тайна за никого. Следите от „американоидност” в CV-тата им, (доколкото ги е имало), изглежда са дълбоко законспирирани – както беше укрита и агентурната им обвързаност в най-решителните мигове на „промяната”. „Четвъртата власт” е „пета колона” на „Шесто...” – още преди падането на член Първи от Конституцията.

Производителите на пропагандни митове имат своята, „горда” легитимация, но чии наследствени белези носят „героите” ни? Лесният отговор е: назадкулиснитепритежателинамедии, но този отговор не казва достатъчно. От него не става ясно защо Виденов е толкова „рус”, а Костов – толкова „черен”; или – ще ни липсва ли Първанов в президенсткия кабинет повече от бюста на Брежнев в Борисовата градина; нито пък – можем ли да наречем гледката към „царските” гори пънорама. И – за последно – няма отговор на въпросa: Как е възможно героят на една опожарена земя да е „пожарникар”!?

Ако консумеризмът е тайната цел на манипулатора-„биокапиталист”, то у нас го очакват най-„затъпелите” му фенове. „Биокапитализмът” и „зрелият” социализъм изглежда са синоними: апатичната „маса” най-после е достигнала есхатологичната зрялост на безликото множество – морето от консумиращи „нули”. Приемем ли за нула дясната страна на житейското уравнение, тогава, по необходимост, отляво е биографията на „нулата” – драмата на зануленото битие.

Едвали си даваме сметка за шизофреничната съпротивана преживяната като реалност измислица. Сърцераздирателният минимализъм на всенародния чалга-блус само отчасти разкрива драмата на събудената от духовна летаргия „тъпота”. Наивно е да очакваме, че безсловесната биоматерия ще се раздели доброволно с хлорофилния рай на доисторическото си минало. По-вероятно е да изплаче чудовищната си нищета в прочувствен хит на Радо Шишарката и да „пристане” на поредния „Волен”...

Абсурдната драма на човешкото битие се побира в спиралите на генома. Във верига от прости команди там е записана технологията за производство на „интелигентното” вещество. Химическият текст е пример за безлично знание, за памет без субект, за житейска стратегия без съществуващ. Изглежда, че това е договорът между „Адам” и докачливия му „Създател”.

Може би там са записани с дребни букви важни клаузи, които „Адам” лекомислено е пропуснал?

Все едно! Късно е да спорим коя от страните наруши споразумението. „Господ” ни върна отнетия “земен рай” в „реални граници”. Кой ни е крив, че като неразумните девици от Новозаветната притча не дочакахме с пълни светилници „жениха” и пропуснахме единствения си шанс?

Спечелиха ония, на които „Господ” помага „по подразбиране”. На тях им е дебел вратът. След време, еволюционните биолози сигурно ще обяснят мистериозната дебеловратост на „предприемчивите”. „Хуманитаристите” у нас нямат отговор.

В своята реч пред Нобеловия комитет през 2009г., лауреатката, Херта Мюлер, поднесе към влажните носове на „незнайковците” бродирана кърпичка...

Ние не сме толкова цивилизовани.

Ние размазваме кръв и сълзи по юмруците си.

Обществото кипи под похлупака на „дивия” кръгозор.

Всяка дума знае нещо за дяволския кръг,но родените вътре не го осъзнават.

Дори изтрезнелите не напускат„кръга”.

Вцепенени от отвръщение, те са заключени в него.

От вълшебните „плазми”, виртуални жреци проповядват, че виждаме призраци.