Когато едно нещо не се съвместява с друго -двете не могат да бъдат съ-вместени, поставени заедно, не могат да съществуват заедно и едновременно- това е несъвместимост. Това в моите неюридическо представи означава думата „несъвместимост”.

В решението по казуса „Пеевски” обаче Конституционният съд демонстрира нагледно как с юридически аргументи и процедурни инструменти тази привидно ясна дума беше напълно изпразнена от смисъл. Запитах се, ако не ставаше дума за Конституционния съд на България, а за някакъв щатски съд в американския Среден Запад, и ме бяха призовали на случаен принцип да бъда съдебен заседател по казуса, как щях да отсъдя. Как щях да се ориентирам в аргументите на двете страни, изложени в съответния висок юридически наратив, за да разбера какво именно означава думата несъвместимост и съществува ли такава в конкретния случай? Вероятно американските закони са далеч по-прости от българските, щом се предполага, че всеки гражданин може да отсъди, независимо дали е шофьор или професор по право.

А може би, позволявам си да предположа като един лаик, има причина да е така. Защото съвременното (позитивно) право произтича от естественото право, родено от живота, от човешката природа, от представата на хората за добро и зло, за морал, за здрав разум, от човека като мярка за всички неща. Тоест може би въпреки изключителната си сложност, витиеватост, ефимерност и амбивалентност, правото все пак не трябва да губи връзката си с човешкото усещане за справедливост, за ред, за правилно. А когато това усещане е трайно накърнено, да не кажа изгубено, в едно цяло общество, това не казва ли, че правото има проблем? Право ли е нещо, когато усещането е за не-правост, за неправилност на реда, създаван чрез това право? Какво е, когато правото създава не-правост? Когато правосъдието се усеща като несправедливост? Това е несъвместимост. Не може нещо право да е неправо. Не може ако целта е справедливост резултатът да е обратното.

Наивно, признавам си, но очаквах Конституционният съд да ми обясни това. Да не търси буквата на закона, която да му позволи да се измъкне от казуса без решение. Да не използва процедурни хватки и словесни еквилибристики, за да ми обясни, че по някакви неведоми юридически причини всички са прави и затова никой не е прав. Надявах се този съд, който не е точно съд, а е тълкувател, сиреч – който обяснява нещата, което включва и да ги постави и подреди в голямата картина, да надскочи конкретиката и да се изкаже принципно за духа на закона. В духа на справедливостта. В духа на здравия разум. Защото решението му ще бъде база, на която да стъпят следващите подобни казуси. Защото е важно да знаем, че има правила и те важат за всички. Защото всички сме видели нещо, което, оказва се, не сме видели, в юридическия смисъл на думата.

Ако се върнем към онази фикция в началото, в която аз съм съдебен заседател в американския Среден Запад и трябва да реша, за мен ще е очевидно, че след като си бил избран от парламента за някакъв голям началник, заклел си се (и всички сме видели това на живо по телевизията), отишъл си на работа, настанил си се в кабинета, провел си срещи с други големи началници, че си намерил и време да дадеш интервю (от което сме разбрали не само какво си свърщил в първите няколко часа служба, а и какви са бъдещите ти планове), ти си встъпил в длъжност. Волеизявил си по категоричен, недвусмислен и публичен начин, че вече не си депутат, а си голям началник. Избрал си едното от двете. Защото двете са несъвместими. Всичко останало е територия, на която юристите могат да водят процедурни битки и да ги печелят, независимо от естествената логика и здравия разум. Според които клетвата не е просто лист хартия, който ти четат в парламента и ти повтаряш. Клетвата е обет, вричане. Очевидно и парламентът влага в клетвата не просто ритуално значение, щом я е приел като процедура за встъпване в длъжност. Но очевидно очевидните неща лесно могат да бъдат лишени от юридическа стойност. Да бъдат изпразнени от смисъл и съдържание. Да бъдат превърнати в кухи клишета, които да бъдат изпълвани с необходимото съдържание според предпочитанията на клиента.

А това е, което си мислят българските граждани за своите закони и за съда, който ги прилага. Те са убедени, че законите се пишат от избрани (не в смисъла на народни избраници, а на привилигировани) за избрани (други привилигировани) и се прилагат от съда избирателно, в полза на избраните (привилигированите). Затова българските граждани не вярват нито на избраните от самия него, нито на съда. Но вярват, че не трябва да е така. И Конституционният съд можеше да каже как трябва да бъде, да покаже как трябва да бъде. Защото казусът „Пеевски” може да е знаков, но не е единствен, нито най-важен. Той е грозната брадавица на лицето на държавата, но отвътре има тумор. Конституционният съд трябваше да махне брадавицата не за да стане лицето по-красиво, а за да се отвори път да се изреже тумора. Трябваше да даде на хората причина да вярват, че болестта е лечима. Че правото все пак може да служи на справедливостта в човешкия свят. Където моралът, ценностите, почтеността, здравият разум, човешката мяра за добро и зло, доверието имат значение. Че те са точно толкова валиден критерий в управлението на държавата, колкото и в семейния живот.

Защото обратното е несъвместимо.