Връщането на Делян Пеевски в парламента е апогеят на това управление. Така то се сдоби с нужните му плътност и маса, на които идеално пасват както безизразната маска на премиера Орешарски, така и ексцесиите на крепителя на кворума „Атака”, сюблимно въплътени в средния пръст, който депутатът Десислав Чуколов показа на група граждани, а чрез тях и на целокупния избирател.

Оттук насетне всичко е „безпощадно ясно”. За всички, които имат очи да виждат и уши да чуват. Властта цинично се саморазголи в „социалните си валенции”, както би казал г-н Пеевски. А те не са маловажни. Чрез „казуса Пеевски” задкулисното става очевадно, маските се свличат, даже последните ни илюзии за независимост на една или друга институция се разсейват безвъзвратно. Явно принадлежим към нация, страдаща от ендемично поражение, както пише по друг повод Е. М. Чоран.

Не искам да звуча като песимист, но, сами преценете, има ли съмнение, че:

1. Отказът на Конституционния съд да се произнесе (тоест връщането на Пеевски като депутат), е продиктуван не от върховенството на закона, а от партийните тежнения на неговите членове? Още лятото медиите пресметнаха (с оглед на влиянието на БСП-ДПС) как би изглеждало едно гласуване по „случая Пеевски” и трябва да кажем, че прогнозите се сбъднаха сто на сто. Политизацията на Конституционния съд бе потвърдена и от докладчика по делото Румен Ненков. На практика това означава, че решението е взето другаде и отдавна. Такава е горчивата истина, все едно дали председателят на Конституционния съд проф. Димитър Токушев ще се реши най-сетне да проговори пред медиите или пък ще се крие и ще си пропуска лекциите.

2. Един парламент с Пеевски на шия със сигурност не е мечтата на новата Тройна коалиция. Връщането му рестартира протестите, тотално делегитимира парламента и прави правителството на и без това загубилия ума и дума Орешарски още по-безпомощно пред прага на зимата. Ала отново личи, че решенията се взимат другаде – от онези, които дърпат конците. Киселите физиономии на Мая Манолова, Антон Кутев, че и на Лютви Местан са красноречив израз на едно предизвестено политическо самоубийство. Така пак опираме до прословутия тесен семейно-икономически кръг, за който чухме да се говори при сформирането на кабинета „Орешарски” и за който днес открито заговориха всички – даже бившият президент Георги Първанов. Кръг, който, по думите на Първанов, управлява държавата и включва най-приближените до Сергей Станишев с техните икономически интереси. Където „семейната среда се включва във вземането на решения.” Всички, по обясними причини, избягват да споменават имена, но сигурно не е трудно в празните квадратчета да се впишат имената на един-двама близки родственици, заедно с един-двама бивши съветници и пъзелът почти се нарежда, като от дъното (след катарзис) отново наднича физиономията на Делян Пеевски.

Как да определим тогава разиграващото се пред очите ни, ако не като политически цинизъм? Като усещане, че сме стигнали дъното, засилващо се от цялата тази политическа бутафория. Чувството ни за справедливост е накърнено сериозно, нито един въпрос не получава отговор (затова въпросът „Кой?” тъй дразни управляващите), а всекидневно пред очите ни се извършват назначения и се вземат решения, които направо подронват усещането ни за добро и зло. Не само моралът се корумпира, но и корупцията се обявява за морал. И което е още по-лошо: хората, които ни налагат тази политика, смятат, че са в правото си да ни назидават.

Опитайте се все пак да съберете сили и да изчетете до края отвореното писмо на Делян Пеевски. В него (който и да е авторът му, както се пита Деян Енев) ще видите как този „33-годишен успял мъж”, при това с добри „социални валенции”, охотно говори за „задкулисието като порок на властта”, че дори и за „здравия и „инкриминиран” съюз” между  контрабандата, корупцията и властта на политици, които, вместо да се борят срещу криминални схеми, решиха да ги подчинят на себе си и на партийния си интерес”. В последното не се и съмняваме. Може би щяхме да се възхитим от проникновения антикорупционен анализ, ако г-н Пеевски бе хвърлил малко повече светлина върху собствената си поли-валентност, осигурила бурния му възход на политически вундеркинд през управленията на НДСВ, ГЕРБ, Тройната коалиция и Новата тройна коалиция, върху годините си като депутат (и на власт, и в опозиция). Уви, нито дума за това. Нито пък до ден днешен обществото е получило ясен отговор за реалните измерения на „успеха” на г-н Пеевски, предвид „на скромните му по младост години”– за медийната и бизнес империя, управлявана от него или неговата майка, за допустимостта или недопустимостта на връзките в неговия конкретен случай между бизнес, политика и власт. Защо той винаги е бил изключение от правилото?

А иначе г-н Пеевски твърди, че е силно обезпокоен от „официализирането на политическия цинизъм”. Гражданите, които протестират от 14 юни срещу „явлението Пеевски”, – също. Като под това той и те очевидно разбират различни неща.

Оказва се, че г-н Делян Пеевски се смята за сатанизирана „жертва” и също „протестира” – най-вече срещу „персонифицирането на престъпността, корупцията и олигархията в България (само) с неговото име”.

Истината обаче е друга. Гражданите, които протестират срещу „Делян Пеевски”, протестират не просто срещу една личност, а срещу онова което тя олицетворява – модела на това управление с неговия „катарзис”, срастването между бизнес и власт и всички, произтичащи от това „нестандартни решения”. Гражданите протестират срещу „политическия цинизъм” на тази власт, който, по формулата на Ницше, е наистина „отвъд доброто и злото”; това е „цинизъм на властта, чиято единствена страст е самата власт”. Гражданите протестират срещу „маската на властта”, която в случая носи името „Орешарски” – срещу един „празен персонаж”, неспособен да носи и поеме каквато и да е отговорност, но който остава на власт, независимо, че е блокиран, в прекия и преносния смисъл на думата, че е станал за посмешище с невъзможността си за каквато и да е публична изява. Гражданите протестират срещу задкулисието, направило възможно това управление, срещу неясните и безпринципни договорки между БСП, ДПС и „Атака”, срещу безумието, в което се превърна българският парламентаризъм. Те протестират срещу „цинизма като политика”, който изобщо не се изчерпва с един размахан среден пръст, с угощения или хвърляне на тапи в Брюксел, със заплахите от шпицкомандите на Сидеров, Шамара или Петното. Те протестират срещу „цинизма като управление”, в което онкоболните винаги „просят от държавата”, в което няма достатъчно пари за образование, но има извънредни пари за МВР, за да може да се справя с недоволните. Те протестират, и то не на последно място, срещу органичната неспособност на тази власт да се справи с хуманитарната криза и да помогне на бежанците, които страдат и гладуват (председателят на парламента Михаил Миков най-сетне се сети да признае, че това било, защото службите ни не работят). Те протестират срещу една нехуманна власт, крепена от ксенофобска партия, която не се свени от трибуната на парламента да твърди, че бежанците са „злокачествено образувание”, че те не са хора, че са канибали и чудовища, които ще ни бутнат от покрива, че децата им ще пораснат и някой ден ще ни избият.

Срещу този цинизъм протестират хората. Всичко останало е „политика”.