Apps на отчаянието

Допълващата съставка на пост-комунистическата партийна рецепта е отдавна известна. След като в резултат на собствения си дизайн за прехода запрати в полубитието стотици хиляди, политинженерията постоянно подмята народняшки спасители и ги организира като политически апликации. Те запълват техния поглед, рисуват спасителни сценарии и предлагат цветно „политическо ежедневие“. Озвучават точно техните страхове, дописват добре прекъснатите им житейски истории. С мека политтерапия запълват нескончаемата нужда от нови виновни, но и нови спасения. Апликации, които да осветяват притъмнения им хоризонт, да блещукат, докато изтече срока им на годност. Минаха царя, пъдаря и патриота. Машината отново работи.

Производството на новите apps си върви с пълна сила, ускорено от залязващата „Атака“ и нуждата от следващи парчета за следваща „гарнитура“. Първата готвена апликация прилича на резерва на силно наранения „наратив“ на Волен Сидеров и се струпва на едно място под зоркото око на Валери Симеонов. Тя започна като история на едно предателство и раздяла и собствената й телевизия направи от нея сериал с немалка аудитория. Наглед за нея е отредена „поливалентност“ от раннодоганов тип, възможност за приплъзване накъдето се наложи, ляво, дясно или „центристко въртене“ около оста си. В крайна сметка, националната кауза заслужава да бъде защитавана независимо от политическия цвят на съюзника. За да няма неусвоени избиратели сега под нейното крило се складират половин дузина партийки и проектчета, които шетаха из терена през последните години – бургаски средни класи, слав(н)и воини и прочее. Войниците за голямата народна мисия са събрани под знамената, очаква се командата. В случай, че актуалния шут вече необратимо е прекалил със собствените си изпълнения.

Успоредно тръгна и следващия „по-човешки“ проект, на Николай Бареков. Някои от неговите елементи са познати – има си телевизия, симулира реторическа анти-системност, стимулира политическа амнезия, за да си разчисти терен. Жанрът му е  „клета майка България“ и се разхвърля безогледно. Симулира гражданственост и кани партии на своите събития, за да мята по тях анти-партийна реторика и да струпва вековна политическа вина. В тяхното отсъствие звучи с претенция за политически „нов говор“, водачът е само с функция на народен мегафон, единствено озвучава народната мъка, оголена, на площада, в първо лице единствено число. На открито предоставя тялото си за истинската народна битка, един истински наемник на народната воля. Между прелюдиите на задаващия се поход за справедливост звучат телата и музиката на три поколения – фолклор, Нешка Робева и Деси Добрева. В тяхната последователност се тъче нишката на истинската връзка между поколенията, в нея се събира истинското тяло на народа. С малко юнаци пред сцената, за отскок на „проекта“. Плаващият микрофон е новия Парламент, телевизионната камера е спасителната жилетка за отчаяните хора. Тук всеки получава не 5 минути слава, а 5 минути надежда, че може да намери решение, изход. За да е по-достоверно обещанието, сред хората са и малките воини на новата правда – юристи и „специалисти“, които „няма да оставят така нещата“. Досегашното абстрактно обещание за спасение е по-добре операционализирано. За да изглежда по-достоверно и по-истинско народната воля се разпределя по ресори, уж „тръгва по институциите“, обещава продължение. Психологическият похват също е сменен. След изтощаването на обещанията за цар и пъдар се отива към момъка юнак. Посяга се към сълзливи български дълбини и митологии за младия, нашето дете, внуче. „Та нали за тях живеем“, „за тях е всичко“, „абе, децата да са живи и здрави“. Разбира се, на всички ни е добре известно, че тази реторика за „път на младите“ не е социална реалност, но за емоционален резервоар става.

Харизмата е най-стандартното обяснение за вълната „Борисов“, но това е само част от истината. Неговата привлекателност бе в не по-малка степен от обещанието му за осезаемост и предметност, за конкретни малки ползи, които се пипат за сметка на абстрактни и неслучващи се „обществени блага“. От индивидуалното обещание към отделния човек, че за него има по-кратък, реален път през лабиринта на институции, обещания, изисквания. Поддържането на илюзията за възможен личен достъп до блага тук и сега, без условности, без отлагане е голямата мечта на човека останал без ходове, без възможни маневри за излизане от безизходицата. Ако този свят отдавна вече не е твой, не знаеш къде са верните му пътеки, не си сигурен в реалността на неговите обещания, обещанието „тук и сега“, „на ръка“ е най-доброто, на което можеш да разчиташ. Обещанието за подобна осезаемост и предметност е сред големите продължаващи изкушения и кандидатите за негови вестоносци се множат.

Това е и истинската политическа формула на статуквото – едната ръка граби, а другата гали. Едната подритва, а другата спасява. Едната краде светове и надежда, а другата предлага илюзии. Тази „диалектика“ е нейния най-стабилен код и следващото й завъртане върви. Червеният е очевидно най-силния първичен цвят.