От левицата в Европа не остана много

Какво остана от традиционната левица в Европа?

Социалистически и социалдемократически партии, които оформиха защитния европейски социален модел и управляваха по-голяма част от континента преди десетилетие, днес са сред основните политически жертви на финансовата и икономическата криза от 2008 г. насам.

Но това може да не се окаже просто поредният цикличен спад в популярността на лявоцентристките партии, а дългосрочен упадък. Защото

левицата изгуби своя политически наратив

Мнозина млади избиратели от производствения сектор, ядосани от масовата безработица и съкращаването на бюджетните разходи, избягаха при партиите на протеста - антикапиталистическа твърдолинейна левица или евроскептичната антимигрантска крайна десница. Политическият пейзаж се раздробява, сочат социологическите проучвания.

В трудните времена други се доверяват за управлението на икономиката на центристки консерватори като германския канцлер Ангела Меркел, а не на левицата. 

Трети просто спряха да гласуват от разочарование.

По-тревожното е, че за движението, родено през ХIХ век от борбата на организирания труд за по-добри условия за работа и жизнен стандарт, вярата в колективния обществен прогрес изгуби много от достоверността си в зрелите развити икономики.

От началото на кризата се увеличава неравенството в доходите в развития Запад и това отваря по-големи социални пропасти, които би трябвало левицата да запълни.

"Социалдемокрацията днес, общо взето, се занимава

с бранене на статуквото и предотвратяване на най-лошото

казва Олаф Краме, директор на "Полиси нетуърк", неправителствен анализаторски център за лявоцентристка политика.

Опозиционните социалдемократи в Германия току-що регистрираха втория най-слаб резултат от Втората световна война насам. Сега те са изправени пред грозната трилема: да влязат в широка коалиция под ръководството на Меркел като неравен партньор; да останат извън управлението и да гледат как тя се съюзява със Зелените, които иначе са техен традиционен партньор; да бъдат наказани още по-лошо от избирателите на предсрочни избори.

Социалисти и социалдемократи все още управляват 13 от 28-те страни в ЕС и са във властта чрез коалиция в още 5. Но често те са принудени да провеждат непопулярна политика, засягаща интересите на собствения им електорат.

"Това е изключително труден баланс. Имаме някои реформи, които са смятани за доста жестоки, но от друга страна - неизбежни", коментира Хеле Торнинг-Шмид, социалдемократката премиер на Дания. "Смятам, че сме открили подходящата формула - да не сме популярни, защото така и не сме го постигнали все още, но в същото време да правим това, което е правилно за страната."

Миналия месец австрийските социалисти изгубиха гласоподаватели, макар да останаха най-голямата партия.

Много от избирателите на италианската лявоцентристка Демократическа партия, предвождаща нестабилна ляво-дясна коалиция, изтекоха на февруарските избори към протестното движение "Пет звезди" и в момента е разкъсвана от вътрешна борба.

В Гърция, Ирландия и Испания лявоцентристки партии плащат висока изборна цена за това, че подкрепиха съкращаването на заплати и пенсии, изисквано от международните кредитори.

По-малко членове, по-малко средства

Във Великобритания опозиционните лейбъристи все още не печелят доверие, защото ръководеха дерегулирания пир на финансовия пазар, завършил с крах през 2008 г., съсипвайки репутацията на икономически компетентна партия, изградена от Тони Блеър и Гордън Браун.

Във Франция - една от малкото държави с абсолютно парламентарно мнозинство на лявоцетристите - президентът социалист Франсоа Оланд е много непопулярен, защото правителството ме се люшка между старомодната политика да се вдигат данъци и да се увеличават разходите и прокарвани с нежелание реформи на трудовия пазар и социалното осигуряване. Това в крайна сметка не удовлетворява никого.

С намаляващи средства и свиваща се членска маса лявоцентристите рядко са в крак с новия вектор за политическо действие през социални мрежи и инициативи, идващи от най-ниско организационно ниво.

Някои от тези проблеми може да са временни. Когато избирателите се уморят от антикризисните политики на дясноцентристките правителства, а скандалите и изхабяването във властта вземат своето, махалото може да се върне отново към основната опозиция.

Обаче проблемът е, че лявоцентристите повече не могат да предложат чрез държавна интервенция просперитет в едно розово бъдеще 

Просто останаха по-малко плодове на икономически растеж, които да се преразпределят, глобализацията продължава да натиска надолу заплатите и условията на труд в развитите държави, а демографията на застаряващи общества със свиващо се работоспособно население прави още по-трудни за изпълнение обещанията за социални плащания и добри пенсии.

И за да са още по-големи проблемите на левицата, някои консервативни лидери като Меркел и шведският й колега Фредерик Рейнхард успешно окупираха центъра.

"Меркел премахна всякаква политическа поляризация, като приложи реверсивно инженерство към социалдемократическата стратегия на Третия път", коментира Хенинг Майер, редактор в списание "Социална Европа". "Подобно на стореното от Тони Блеър и Герхард Шрьодер през 90-те години и в началото на века, тя възприе най-популярните политики на опонентите си - поне на реторично равнище."

Меркел прие премахването на ядрената енергия, увеличаването на обществените разходи за майчинство и семейните помощи и предложи един смекчен вариант на минимална заплата, за да неутрализира лявоцентристите.

Люшване наляво не помогна на социалдемократите да си върнат територия, тъй като традиционните им избиратели все още са ядосани на болезнените реформи от миналото десетилетие, при които бяха намалени плащанията за безработни и бе повишена пенсионната възраст - нищо, че всичко това днес е оценявано като много важно за възстановяване на германската конкурентоспособност.

Социална справедливост?

Политическата дилема пред европейската левица е как да предложи убедителна и модерна визия за социална справедливост.

Реформатори като Краме твърдят, че единственото спасение е да се наблегне на действия, предшестващи преразпределянето на ресурс - инвестиране в майчинство и детски грижи, образование и квалификация, а не всеобхватно раздаване на социални помощи.

"Защитата на извоюваните права може да е легитимна, но вече не те прави всенародна партия. Ако отново искаш да бъдеш популярна партия, трябва да комбинираш реформаторски елементи със социална защита".

Но това изправя лявоцентристите пред много особен избор.

Нейните армии бяха бюджетните служители и организираните в профсъюзи индустриални работници със силна защита на работното място и сигурни пенсии - хора, които се страхуват от приватизацията и се съпротивляват срещу това, лесно да могат уволнявани и наемани техни колеги, както и срещу по-късното пенсиониране.

В някои северни държави като Дания социалдемократите заложиха съдбата си на това да прегърнат отворената и глобализирана икономика, в която социалната защита не е повсеместна, а селективна. "Опитваме се да правим четири неща едновременно", обяснява премиерът Торнинг-Шмид. "Фискална сдържаност - ако искате, наричайте го съкращения - и в същото време прилагаме мерки за растеж. Социални помощи за най-нуждаещите се и преструктуриране на нашия социален модел."

Трудовата партия в Холандия е последната, рискувала гнева на избирателите с приемането на дългосрочна промяна от щедрото социално осигуряване към т.нар. общество на участието, в което хората се грижат в по-голяма степен за себе си. Това бе изтъкнато и в речта на краля в парламента миналия месец.

А горчивият опит на германските социалдемократи - да бъдат наказани заради реформите на Шрьодер - може да обясни защо Оланд и лидерът на лейбъристите Ед Милибанд изкарват една по-традиционна лява платформа, независимо че логиката ясно показва, че избори се печелят в центъра.