Конституционен съд

Как стана така, че Конституционният съд се оказа върховния пазител на държавността и закона в България? Как стана така, че съдиите в КС са назначавани по партийни симпатии и/или политически заслуги? Как стана така, че всички негодуват срещу този порочен кръг и никой нищо не прави за да бъде прекъснат и заличен от правния и политически мир на страната? Е, мисля си, че всеки отделил малко време и внимание на политическата реалност напоследък знае отговорите, а за тези, които не се сещат ще припомня някои детайли.

КС бе създаден от „бащиците-основатели“ на модерната българска държава с глава осма от Конституцията, чл. 147: „(1) Конституционният съд се състои от 12 съдии, една трета от които се избират от Народното събрание, една трета се назначават от президента, а една трета се избират на общо събрание на съдиите от Върховния касационен съд и Върховния административен съд.“ Законът за КС също започва обещаващо: „чл. 1. (1) Конституционният съд осигурява върховенството на Конституцията.“ Обаче веднага следва логическото противоречие с основният закон: „чл.1 (2) Конституционният съд е независим от законодателната, изпълнителната и съдебната власт и се ръководи само от разпоредбите на Конституцията и този закон.“

На практика се получава, че КС хем е независим и върховен пазител на Обществения договор, хем неговите членове се назначават от представителите на законодателната (Народното събрание, президента в качеството му на подписващ и обнародващ законите или поставящ им „вето“) и съдебната (ВКС и ВАС) власт. Е, как стана така, че всичко се оказа бутафория? Ами лесно. Целият цирк започна именно преди 22 години, когато БСП/БКП си конструираше удобна среда, за да продължи ужасяващия си захват върху държавата и обществото и след вътрешнопартийния си преврат, свалил бившия тиран Живков. Безчет наивни дисиденти и демократично мислещи граждани бяха безцеремонно преметнати и включени в машинациите на партията-майка чрез най-различни процедурни хватки и законодателни трикове. Е, някои от тези нови демократи не бяха нито толкова дисиденти, нито пък толкова демократи, но не за това иде реч.

Създавайки илюзорна представа в цялото общество, че процесът е по съществото си демократизация, а не либерализация, БКП/БСП с помощта на подставени лица и политически формации конструира такива държавни институции, които само на пръв поглед бяха гаранти на върховенството на закона. На практика, на тях им бе вменено чрез противоречиви правилници, закони и тълкувания да предотвратят всячески разправата с отговорните за безчинствата, репресиите, кражбите и злоупотребите преди 10.11.1989 г. Наивната опозиция, доколкото въобще бе опозиция по същество, качество и компетенции, смятайки, че ще може да пребори авторитарния хегемон с подкрепата на всички онези граждани желаещи промяна, и допусна да участва в договорки с БКП/БСП. Това бе края на началото. Всичко свърши преди да е започнало.

Липсата на стратегия и играта на парче доведе до порочни споразумения. Ето и няколко фрапиращи примера: Конституцията бе гласувана с мотива „по-добре лоша, отколкото никаква“; д-р Желев бе съгласувано избран и предпочетен за президент на Републиката пред крайно неудобния за БСП Петър Дертлиев; бе изфабрикуван никому ненужния пост вицепрезидент, за да бъде обуздаван демократичния плам на лидера на СДС Желев като на него бе назначен не кой да е, а командира на партизанска бригада „Чепинец“, бившия началник на Генералния щаб на БНА и член на ЦК на БКП Атанас Семерджиев! И т.н. и т.н. през последвалите бурни десетилетия на преход към правова държава и върховенство на закона. Целта, идеята, мечтата за демократично функционираща държава бе опорочена, подменена и доста често изтъргувана от знайни и незнайни герои на прехода.

Казусът с успелия млад мъж на 33 от миналата седмица потвърди очевадната липса не само на законност, но и на пазители на тази законност. И повдигна за малко завесата на задкулисието на целия преход. Лъснаха за миг макар шуробаджанашките връзки, политическите, превърнали се в икономически вересии, принадлежността към правилната фамилия или членството в правилния клуб. И се върна със страшна сила споменът, че онези първи членове на КС всъщност се бяха доказвали и развивали като магистрати в най-справедливата съдебна система на света – тоталитарната, доминирана от режима на БКП. Какво да очакваме от техните съвременни наследници освен да оневинят Пеевски и да разпердушинят окончателно мита за правовата държава, намирайки под вола теле и пресуквайки трижди невидимата нишка на духа на закона в услуга на частни политически и икономически интереси.

Колкото пъти се е наложило да променяме нещо в свещената крава на прехода – българската Конституция, толкова пъти се е стигало до врява до небето, че държавността е под заплаха и някоя партия се опитва да наруши баланса между властите. Как ли пък не! Как може да се наруши нещо което никога не е съществувало? Докато не конструираме и наложим нови правила, които да са отражение на реалните потребности и нужди на обществото и гражданите, а играем по онези, техните, по които няма как да спечелим ще се въртим в порочния кръг от последните 24 години. Пазачът на новия обществен договор може да бъде само един – моралът на гражданското общество. Затова да се захващаме да ускорим процеса на неговото изкристализиране.