Пичове. Сн. Рут Оркин, 1951

Това заглавие може да се обърне и наопаки, без отношението му към долуказаното да се промени: пичовете не са джентълмени.

Става ясно, че ще говорим за елита на обществото. Понеже интересът ни е специфичен, добре е да дадем определения на тези две понятия.

Няма да претрупваме изложението с обяснения що е това джентълмен. Любознателния читател сам може да намери потребното му в справочната литература. Ще дадем само няколко примера. Джентълменът може да играе покер (с други джентълмени, разбира се), без играчите да свалят картите си. Защото думата им е достатъчна.

Още един пример от практиката: когато навремето Наполеон се канел да нахлуе в Англия, наредил да арестуват всички британски поданици, намиращи се на френска земя – нещо, което днес се приема за естествено, но тогава е предизвикало изумление. По този повод херцог Уелингтън изказал мнението, че Наполеон вероятно не е джентълмен и това за него е било тежко обвинение. (Донякъде е бил прав – Наполеон отговаря повече на определението за пич, отколкото за джентълмен.)

Напълно възможно е джентълмени в чист вид въобще да не съществуват. Поне така изглежда от мястото, където пишем тези редове. Това няма съществено значение за целта на изложението ни. Важен е идеалния тип на джентълмена и това, че той е продукт и цел на обществото.

За разлика от това, пичовете наистина съществуват. Те са около нас.

Понеже, противно на това за джентълмена, определението за пич не се намира в речници и енциклопедии, налага се да се спрем по-подробно върху него.

Думата “пич” в българския език, казвали сме го и преди, е като взета от оруеловския новговор. Тя има две коренно различни значения в зависимост от това дали е употребена в отрицателен или положителен смисъл. В отрицателен такъв тя означава просто “копеле”, т.е., незаконно дете, обикновено ведно с всички съпътстващи този произход отрицателни качества. В положителен смисъл, обаче, тя означава “свестен, готин човек”. И не само. В нея има нещо от това, което се разбира под италианското uomo d’onore, човек на честта – без, обаче, да предполага непременно връзка с организираната престъпност.

Пич, например, е и Андрешко.

Може ли пичът да играе покер с други пичове без да си показва картите? Не, не може. Не защото няма доверие в думата на другия пич – опазил го Господ! Но другият пич може и да сбърка – без да иска, разбира се. Контролът е висша форма на доверие. А мяра за действителността, в която живее пичът, е самия той.

Трябва да признаем, каквото и да ни коства това, че пичът е обществения идеал днес у нас. Може би той изпълнява тази роля случайно, поради липса на други предложения. Но факт е, че най-голямата политическа сила (към момента на писането на този текст) е такава не заради политическата си програма, а защото водачът й е много голям пич, способен да обедини около себе си други пичове.

Защо говорим всичко това? Някой може да остане с впечатление, че изтъкваме етическите предимства на джентълмена пред пича. Не, вероятно културните особености на различните общества не могат или не би трябвало да се сравняват от тази гледна точка, а само по това доколко отговарят на изискванията на конкретната среда, т.е., доколко са ефективни. Така например, мнозина смятат за предимство картезианството на българина пред месианското чувство, определящо руския национален характер. Но скептицизма на това българско картезианство лесно ражда - в настоящите условия - непродуктивната максима “всички са маскари”.

Ако говорим това, то е защото днес сме се запретнали да превърнем страната в либерална демокрация. А го правим не защото либералната демокрация е за предпочитане от етична или политически модна гледна точка, а защото алтернативата й е провал. Само че тази демокрация е плод на общество, чийто идеал е джентълмена. Логично е да подозираме връзка между тези две явления.

Могат ли пичове да изградят либерална демокрация? Или, ако трябва да формулираме въпроса прецизно, може ли да съществува такава в общество, чиито идеал е пичът? Две десетилетия опити в това отношение дават по-скоро отрицателен отговор на този въпрос.

А неприятното чувство се усилва от факта, че обществения идеал не е нещо, което се променя лесно и по поръчка.