Държавата е в парализа, но това дори не е най-лошото. Проблемът е, че самата България върви към разпад пред очите ни. Парламентът, който, по дефиниция и според лозунга на него, трябва да задава сцеплението (съединението) на нацията, е всъщност изразител на разломните сили. От месеци наред (не само от вот на вот) най-голямата новина е: има ли кворум, ще има ли заседание, ще се свърши ли въобще някаква законодателна работа? А и очертаващият се като перманентен вот на недоверие, в съчетание с постоянните игри с кворума от страна на ГЕРБ и „Атака” и със скандиранията „Оставка” вътре и извън парламента, напълно обезсмислят 42-то Народно събрание.

В същото време как да пропуснем „казуса Пеевски”? Тъкмо „най-популярният депутат” в държавата се е захванал законодателно да чисти банки, медии, хазарт и спорт от офшорки. Резултатът е предвидим, почти огледален на начина, по който телевизионният трубадур на банката на властта ще бори цензурата в държавата чрез тенденциозни кампании, като тази, която отново развихри срещу президента.

Подобни „очищения” пораждат силно желание след молебена за „вразумление и помирение” да се обърнем с нова молба към Н. Св. българския патриарх Неофит – за водосвет в парламента, дано светената вода изгони злите духове.

За премиера Орешарски няма какво да говорим, защото не е ясно има ли страната въобще министър-председател. Последното става все по-съмнително, като се имат предвид все по-отчетливите политически интонации на вицепремиера и вътрешен министър Цветлин Йовчев, които подсказват, че нему е отредена най-важната роля зад кадър: да се справя с протестиращите и със сирийските бежанци.

Ако се съди по пълната неефективност и безхаберие на властта към бежанския проблем, многократно засилили трагедията на тези хора, протестиращите граждани няма от какво да се притесняват, въпреки многото полицаи, струпани в центъра на столицата. Не ви ли побиват обаче тръпки при мисълта какво ще се случи с нас, ако, не дай си Боже, ни удари някое по-сериозно бедствие? Бежанската криза е лакмус за пълния разпад на институциите ни в извънредна ситуация: нито медицински екипи, нито походни кухни, нито хуманитарни доставки, нито подслон.

Кризата, провокирана от появата на 5000-6000 чужденци, е показателна за „липсата на държава” – няма „кой” да се справи, „кой” да поеме отговорност при тези тромави институции. Нали затова въпросът „кой?” стана толкова актуален напоследък.

За ситуацията на държавен и институционален разпад очевидно не са виновни тези няколко хиляди чужденци. Тя е много по-дълбока и проблемът е, че отдавна българските граждани живеят като бежанци в собствената си страна. Те оцеляват и се борят с институциите, вместо да бъдат подпомагани от тях. Борят се с политици, които искат да им наложат собствените си интереси и приоритети (като назначат Пеевски или върнат тютюнопушенето в заведенията). Затова хората протестират. Някои на площада, други в кухнята или пред телевизора, трети – в кръчмата. Както винаги е било в България.

Липсата на доверие към политиците обаче стига до такива размери, че процесите могат да се окажат необратими, колкото и това да не се побира в главите на лидерите на сегашната Тройна коалиция, уповаващи се на твърдите си избиратели.

Българската политика в момента е като тенджера под налягане: протестите къкрят на приливи и отливи, ала капакът всеки момент може да изхвръкне и тогава тежко и горко на онези, които са на власт. Нито зимните студове, нито изпускането на парата с цената на предсрочни избори вече няма да помогнат. А взривът само ще ускори процесите на разпад в оцелялата дотук обществена тъкан.

Наскоро на протестите сред връщането на Пеевски видях една жена да носи карта, на която беше написала „Пропуканата България” (дължа й това заглавие).  Идеята й явно беше да изобрази  „българската несвобода”: с пунктири бе защриховала Северозападна България („червените бастиони”), феодите (или „пашалъците”) в Лудогорието и Кърджалийско, противопоставяйки ги на (все още) свободните София, Пловдив, Варна, Бургас и т.н. Образ, който ми се струва далеч по-интересен от чутото на вота на недоверие за регионална политика на кабинета „Орешарски”.

Дни наред се сещам за тази карта и все си мисля за нашето „политическо картографиране”: преходът започна с „картата с лагерите и черепите”, която дойде да коригира „картата на НРБ”; по същия начин, както 9 септември 1944 г. запрати в небитието картата на „целокупна България” (на три морета – както все още повтарят ВМРО и „Атака”), която пък е пряко продължение на бленуваната карта на Санстефанска България. Замислете се, колко пъти междувременно е била прекроявана българската карта в географски и политически план (със или без Южна Добруджа; със или без Западните покрайнини; със или без границата между Източна Румелия и Княжество България). Все карти, които българските политици са вадели из ръкава си със сръчността на фокусници, докато проектът значително се е смалил. За да стигне до днешните си размери и до днешния тектоничен разлом на недоверието (на едни български граждани срещу други) в рамките на географската карта на България.

Не е ли това „пропуканата България”?

Може би тук се крие обяснението за разлома в настоящето, за това, че продължаваме да живеем не в „нормална”, а в „ситуативна демокрация” (както някои наричат посткомунистическите общества)?

И още една препратка към нещо, на което няма как да не сте надали ухо през последните дни: обявено бе, че генетично сме „италианци”, макар да сме „славяноговорящи”, според  проучване на микробиолога акад. Ангел Гълъбов и Божидар Димитров. „Националният кадрил” е подкрепен с генетичните проби на 1000 българи.

Още повече, че какви ли не сме били през годините. От Марин Дринов във втората половина на XIX в. тръгва теорията, че сме „чисти славяни”, най-близки до русите (все пак Дринов е професор в Харковския университет). Проф. Васил Златарски през първите десетилетия на ХХ в. лансира тезата за хунобългарския ни произход (немски възпитаник). Хуно-алтайската теория е радушно приета и доразвита от имена като проф. Петър Мутафчиев или Стивън Рънсиман, което не пречи да се изгради и паралелна туранска (тюркска) теория, поддържана от Иван Шишманов, Стефан Младенов или Веселин Бешевлиев.

И винаги, забележете, аргументите са следните: очевидно има разпад в българската държавност. Защо? Защото сме двусъставна нация: славяните не са държавотворен народ, такива са само прабългарите, за щастие непретопени в обширното славянско море. И така единството на прабългари и славяни, колкото и да е проблемно, се е удържало до моментите, в които се е „пропуквала” цялата държава.

А ето ни сега „италианци”. Последното е доста интересно от държавотворна гледна точка. Италия е една от най-младите държави в Европа, възникнала седемнадесет  години преди нашата, през 1861 г., благодарение на невероятните усилия на граф Кавур, първи министър-председател на новото кралство. Което не пречи и до днес много неща в италианската политика да се обясняват с вътрешни различия – ломбардците искат едно, пиемонтците – друго, а южняците (Пулия, Калабрия и Сицилия) най-вече утежняват бюджетния дефицит.

Ако сме „италианци”, логично е и при нас „пропукването” да идва в резултат на трудната съвместимост на обособените регионални групи в България. Тези размисли ме провокираха да разгърна отново една позабравена творба на Антон Страшимиров - „Книга на българите” (1918 г.). В нея Страшимиров навлиза не толкова в етногенезиса, колкото обяснява българската политика с традиционния сблъсък между шопи, мизийци, македонци и тракийци. На напасването или разслоението между тях той хвърля отговорността за провалите на България, както и за нейните успехи.

Да разберем политиката през регионалното, а не регионалната политика през „чистата политика”? Какво пък, експериментът си струва, и ето как тогава изглежда „картата” на 42-тото Народно събрание през народопсихологията на Антон Страшимиров, 100 години по-късно.

Първо, профилът на парламентарната опозиция: „Шопът (Бойко Борисов) обича земята, ламти да я владее, негова да си е, господар да бъде. Шопите са снажни хора, с некрасиви скулести лица и с мъгливи и скритни погледи. Дават се престорено за прости: изглеждат като добичета със скършени вратове, сякаш са готови да се примирят с всичко, а всъщност те единствено и непоколебимо се опират на мащехата народна съдба. Софийските евреи знаят добре: пази се от шопа кога вирне врат като бивол и загледа криво към земята…”. 

Сетне идва ред на мандатоносителя, олицетворен от председателя на парламента: „Мизиецът (Михаил Миков) е сметлив (дори „боткаджия”) и сухо себичен: рядко се застъпва за съседа си. Той дълбокомислено казва: „брат брата не храни, но тежко му, който го няма”. Тук само брат за брата може да се застъпи”.

На трето място в типологията на Страшимиров е „размирното начало” (в нашия случай гарант на кворума): „Тракиецът  или загорецът (Волен Сидеров) ходи с ботуши, в които обикновено носи нож: с него той мушка съседа си или вола, или кравата му; ако пък това не го задоволи, подпалва му снопите, корени му лозето, даже му гори къщата. В Тракия дълго време не ставаха избори без човешки жертви”.

И накрая, не е редно да отминем „маската на властта”: „Македонецът (Пламен Орешарски) е в общи черти планинец и като такъв е принуден да странства за прехрана, та е спекулативен, дори в пазарния шум немалко „шмекер”. Но той като южанин, а още и с твърде кръстосана кръв, проявява изненади и странности, та не може да се счете за истински спекулант. Наопаки, той по-скоро се нахвърля, отколкото да е разсъдливо предприемчив. Нашият южанин ловко имитира някакъв въображаем спекулант, без да постига въплъщение. И в боравенията си е по-скоро шумен, като лош платец, когото са притиснали взаимодавци”.

Наш проблем е, че сме поверили на „лош платец” финансите и управлението на държавата, подведени от „експертизата” на господата Станишев и Местан за неговия „профил”.

А иначе, ако се вярва на Антон Страшимиров, най-проницателният ни  народопсихолог, разломът изглежда неизбежен в тази парламентарна конфигурация.

Дали сме „италианци”?