Спомняте ли си как беше построена летящата чиния на Бузлуджа? С всенародни дарения.

Тези, които познават тогавашната терминология, знаят какво се крие под определението „всенародни”. Просто един ден от заплатите на всички беше удържана определена сума. За утеха им беше дадена по една възпоменателна марка, мисля. Тогава всички бяха на държавна заплата, така, че мърдане нямаше.

Лаская се от мисълта, че в предприятието, където работех, единствен отказах да си „купя” марка и си поисках равностойността й в пари. Казвам това не за да се хваля, а за да преваря тези, които ще попитат: „а ти какво си правил тогава”. Това съм  правил.

Така, че въпросното съоръжение никога не е било собственост на комунистическата партия. То е собственост на тези, които са дали парите за него. Очевидно, не съм един от собствениците, което, разбира се, не ме лишава от правото да се изказвам по въпроса.

На тогавашните комунисти това съоръжение им трябваше толкова, колкото и на сегашните, тоест никак. Построяването му имаше друг, скрит смисъл. Това беше една от периодичните демонстрации на мощ. С нея те казваха на населението: „Можем да правим с вас каквото си поискаме. Днес ще ви накараме да ни построите летяща чиния на връх планината, утре можем и да ви избесим. Без да даваме пари за въжета. Сами ще си ги донесете.”

Това, че демонстрацията на мощ беше материализирана в архитектурен обект, се дължи на друга особеност на диктаторските режими. Те непрекъснато се боят от своя край и затова постоянно трупат строителни материали във формата на монументални сгради с надеждата, че поне това ще остане да напомня за тях. Донякъде имат право. Хората си падат по артефактите.

А това, че народът не ги избеси при първа възможност на собствените им тиранти говори, че такова нещо като народ не съществува, а е само абстракция, създадена за да обозначи суверена на властта според Конституцията.

Което пък на свой ред означава, че суверенът на властта е неясен и цялата Конституция отива на кино. Но да не се отдалечаваме от темата.

Само това е достатъчна причина въпросното съоръжение да бъде премахнато. Но има още една, не по-малко основателна.

Връх Бузлуджа е свързан в нашето съзнание с гибелта на Хаджи Димитър и четата му. Издигането на гигантското езическо капище на мястото, където свършва земния му път и започва пътят му в паметта на поколенията е подигравка с тази памет.  Друг връх на близо, Шипка, пък е още по-значим символ на нашето Освобождение.

Днес, когато пътникът минава през Казанлъшкото поле, той вижда, че над него доминира нещо подобно на супник или летяща чиния, завързана за пилон, подобно на цепелина Хинденбург преди да отлети за последното си пътуване. Някъде встрани едва се забелязва паметника на Шипка, който, очевидно, бележи събитие, далеч по-незначително от предизвикалото построяването на цепелина. Хаджи Димитър ли пък? Какво беше това?

Затова събарянето на летящата чиния не е само акт на възмездие, а и въпрос на  правилно подреждане на ценностите и изобщо на отношение към действителността. Това е задача на следващото читаво правителство и един от белезите, че то е такова.

Самото събаряне не е особен проблем. Достатъчно е да бъдат оторизирани циганите в казанлъшко и те ще го обезкостят за седмица. Въпросът е кой ще плати извозването на останките и рекултивирането на терена.

Историческата справедливост изисква щото това да се поеме от извършителя. Т.н. Българска социалистическа партия претендира да е наследник на активите на този извършител. Тя брои конгресите си от началото на миналия век, членството на членовете си от приемането им в БКП и прави сборищата си на това място. Който поема активите, поема и пасивите. Затова разноските трябва да бъдат разхвърляни върху настоящите членове на БСП.

Гореспоменатата справедливост изисква също така тези разноски да не бъдат разпределяни по равно, а съобразно партийния стаж. Колкото по-дълго е било член дадено лице, толкова по-голяма част от сумата ще трябва да поеме.

Така ще добие материален израз странната фраза в членските книжки на тази партия: „член на БСП от (примерно) 1947 г.”