Николай Флоров
Един от най-забатачените райони в България днес е Дунава и дунавските градове. Това, което римляните са осъзнали веднага с придвижването на империята на изток, е че реката е изключителна природна даденост, тоест от боговете дадена магистрала с неоценимо значение. Затова там от Виена до устието са нанизали като на гердан градове и градчета, свързани с пътна мрежа и поща, крепости, мостове, наблюдателни кули (бурги), бази на дунавската флота (Белене и отсрещния бряг). От там тръгват и пътищата на юг през Мизия и Тракия.
Видин е един от тия градове като част от така наречената Дунавска култура – търговски традиции, архитектурен стил, етнически смеси. Във Видин отсяда и една от най-големите общности на сафардски евреи (както и в Русе и Солун) довлекли със себе си средновековния испански език под името «ладино», тоест латински. Това е времето, когато католицизмът налага своята тотална власт в Испания и ония евреи, които не се обръщат в християни, намират убежище в... Отоманската империя – един наистина толерантен период между исляма и юдаизма. С други думи, ислям без религиозни предразсъдъци – така както се е научил от Източната Римска империя, на която е наследник.
Видин винаги е бил богат град не само заради пристанището, но и заради плодородните земи около него. Тия данни са привлекли и испанските евреи, които струпват своите бежанци в крепостното кале. От там започват и своята търговия със зърно към империята и към Европа. От там и еврейският квартал забогатява, а децата им търсят по-голяма кариера около Високата порта или тръгват обратно към забогатяваща Европа.
Жул Паскен излиза от родния си Видин достатъчно малък, за да си позволява България да претендира, че е допринесла с нещо за неговия талант или успешно развитие като човек на изкуството. Той обаче носи в себе носталгични връзки с България през целия си живот.
Като едър търговец на зърно баща му бързо се ориентира към Букурещ, който предлага повече възможности и за него, и за сина му. Амбициите му на художник съвпадат с оня период между двадесетте и тридесетте години, когато Париж ври и кипи от емигранти, залят от парите на проспериращи американци. Бохеми, бонвивани, курви, хетери, авантюристи, пропаднали руски аристократи-таксиджии, комарджии, писатели, сноби – понякога в един момент свободата надделява у хората и живота за няколко скъпоценни години разгръща своята красота без обременяващата си предубеденост.
Така го описва и американеца Макс Ийстман в книгата си “Great Companions”:
«Снощи бях на една от прочутите вечеринки на невъздържания но чувствителен художник Жул Паскен в апартамента му на склона на Монмартър. Освен че беше изключително гостоприемен, Паскен се интересуваше искрено от психологическите аспекти на секса най-много от всички останали обитатели на свещения хълм. Той обикновено канеше цялата художническа тълпа на неговите празненства и я развличаше не само с прекрасна вечеря, която мнозина от тях не бяха виждали от месеци, но и с много напитки и много голотия, придружени от солидна доза самозабрава. Не мисля че Паскен се интересуваше от секса повече от всички останали; той просто не беше ограничен в отношението си към темата. Във всеки случай това събиране, на което и аз бях снощи и в присъствието на две дами, които свалиха всичко от себе си като за декор с естетична цел, беше повече обхванато от недоволство, отколкото от лъст. Накрая всичко се обърна на ръмжене един срещу друг и към сутринта се свърши с едно насилствено счепкване между един едър и пиян българин и един дребен и блед британец, явно уплашен за живота си. И двамата преживяваха отново Първата световна война и българина, който можеше да убие британеца с един удар, пиянски се заканваше да го направи.
Тогава казах на Ърнест (става дума за Хемингуей – бел. Авт):
- Понеже аз бях единствения, приблизителен на размер до българина, изглеждаше че оставаше до мен да направя нещо...
- И ти нищо не направи! – каза с ирония Ърнест.
- Остави ме да се доизкажа – казах аз.
Когато огромният българин вече се канеше да поднови войната между България и Великобритания, той се оказа на пода с един американец, тоест аз, седнал на гърдите му, а от него се чу с необичайно тънък гласец: «Ама вие не сте никак вежлив, мосю!»
Тогава започна мелето: усетили приближаващото се сбиване, двете нимфи прелетяха над нас с един скок към дрехите си, докато дребния Паскен, прекалено пиян за да разбере какво става, се хвърли да защитава своя британски гост като започна да ме налага по гърба с неговите безобидни юмручета. Всичко се превърна в доста живописна сцена.»
А къде е Видин в тая следвоенна картина на бохемски наслади в Париж? Видин си е бил там винаги – космополитен и импозантен като всеки уверен в историята си наблюдател, но не и когато попада в лапите на комунистическата орда. Към 1960 в града вече няма нито един евреин, ако не считаме стария Нисим с малкото му дюкянче за въдички – безценна стока в материалната мизерия на комунизма. Той е достатъчно стар, за да променя живота си, какъвто и да е, и гледа на превратностите с оная нотка на съжаление, характерна за всички, които си отиват от тоя свят.
Старата еврейска махала в калето изглежда на безплътен призрак: в къщите не живее никой, пердетата са спуснати и всичко отвън събира праха от улиците. Огромната синагога, една от най-големите на Балканите, свидетел за просперитета на града, се е разпаднала и е пълна с бурени.
Търговските и адвокатски кантори на пристанищната улица са отдавна затворени; свещениците на голямата църква са в Белене; решетките на складовете на местните търговци по главната улица са спуснати като завинаги, безсилни срещу вълната от тотална национализация.
Животът в града е свършил. Елитът кротко живее ден за ден и с наведени главички се реди на опашки, очаквайки че само времето може да върне разума - «от тоя ветър завет нема».
От огромната крепостна стена отдавна са обрани всички дялани камъни за строежи, половината от крепостния шарампол е запълнен и превърнат в градина, а останалата половина е оставен да жабунясва. Там видинчани хвърлят благоговейно боклуците си. От четирите капии на стената (врати с крепостни кули) само две са в нормално състояние. Другите две са пикалници - на връщане от мач или от кино щастливите видинчани се отбиват в тях и се изпикават порядъчно, така че миризмата в тях е нещо като вратата на чистилището.
На площада все още може да се види стария арнаутин, кривокрак, нисък и грозен – един от няколкото турски семейства, предпочели да останат в България вместо в Турция - Европа, братче! Всеки ден той седи на тротоара, а до него кошница с пресна риба, покрита с листа. Чиновниците минават и все някой купува.
В града има само една сладкарница и тя се казва «Москва». Няма нито едно кафене, а всички предкомунистически дюкянчета са затворени – собствениците им са обвинени в «дребно-стоково стопанство» и чакат да бъдат сбутани в някакъв вид кооперативна измишльотина.
На кея пред градския театър всяко лято спира стара гемия със седем-осем души екипаж, довлечена от селата по горното течение на Дунава. За една седмица по време на най-ниското ниво на реката те пълнят трюма на гемията с пясък и чакъл, после един от тях поема румпела, а останалите я теглят с въже по неравния и кален бряг, за да стигнат до селата си след няколко дена.
Целият град е опасан от огромна дига, която е изровена от край до край с окопи и картечни гнезда на всеки петдесет метра – спомен от злобата на Сталин срещу Тито, който го беше изритал в задника, а България щеше да води войната.
Комунизмът е оставил своя спомен в самия център на града – една несъразмерно висока сграда за градската администрация, стърчаща като фалус над иначе холандския пейзаж на околността. Комунистите не са забравили и своята грандоманщина, издигайки огромен паметник на раздутата си партизанщина, безсмислен и грозен както цялото им властване.
Днес българските и румънските села около града са празни – всеки който може е побягнал в чужбина, а градът е наводнен с цигани и прилича на индийски квартал пълен с «untouchables». Земите пустеят. Когато скъсаш корените със земята, късаш с живота.
А е имало и такова време, когато през бомбардировките София се е изхранвала благодарение на видинския «мазен влак». Дедите на Жул Паскен не са избрали случайно това място след целия си път от Испания.