Говори Пловдив: МОЖЕ, НО НЯМА

 специално за kafene.net

Ако се чудите какво да ми подарите за Коледа, граждани, да знаете – колекционирам снимки със сюжет „усмихнат Орешарски”. За разлика от другите, на които охраната измъква намръщения ни премиер през някаква задна порта, тези са много редки, затова ги колекционирам. Засега имам две.

Първата е от посещението на Орешарски в Китай. Там той явно се чувстваше в свои води сред славните комунистически ръководители на най-славната капиталистическа икономика в света. Пък и май си даваше сметка, че то за дълго ще е единственото му официално посещение в чужбина, та се усмихваше наистина самоотвержено. Е, можеха досега да го поканят да се усмихва и в Русия, де, ама очевидно още не е заслужил достатъчно по високите стандарти на Кремъл. Те самия другар Станишев не канят напоследък, та него…..

Втората снимка „усмихнат Орешарски” ми е особено скъпа, защото, колкото и невероятно да звучи, е направена в самата България. Сътворена е онзи ден в Парламента, след като бе отхвърлен втория вот на недоверие. На нея се вижда премиерът, усмихнат, да дава автограф върху предницата на една юнашка фланелка, собственост на друг усмихнат гражданин. Дава го именно върху предницата, защото на нея е изтипосан самият той, Орешарски, пак усмихнат, докато върху задницата е представен бившият премиер Борисов в поза как се мъчи да гледа умно, но не успява.

Честно ви казвам обаче, много се чудя на реакцията на някои мои пловдивски авери по повод на тази класическа фотография. Вместо да се зарадват като мен и да изтъкнат колко важна е тя за подобряване имиджа на премиера ни в очите на сляпата за прекрасните му управленски и човешки качества общественост, вчера те започнаха веднага, още между първата и втората ракия, да се заяждат. Питат например – кой изобщо е пуснал въпросния гражданин с юнашката фланелка в Парламента? И как пък после е минал той през охраната, че да стигне директно до премиера? В този смисъл – случаен ли е бил гражданинът или нарочен, част от нелепа ПР сценка? Но най-вече питат защо и двамата се хилят по твърде своеобразен начин – сякаш наоколо някой им бели яйце и пуска черупките върху току-що почистените червени парламентарни килими?

- Абе, майни – викам аз в опит да им налея акъл – това си е случаен гражданин, нещо като софийска версия на прочутия пловдивчанин Стефчо Автографа. Той изглежда изпуснат от някое почтено болнично заведение, само защото насред хладната есен е тръгнал да посети Парламента, накипрен единствено в юнашка фланелка, иначе нищо му няма на човека. Допуснат е в Народното събрание, защото живее в демократична страна и не се страхува да митка навсякъде, както се страхувахме всички, докато ни управляваха Борисов и Цветанов. Допуснат е от охраната до премиера Орешарски, защото харесва премиера Орешарски и това му личи. И ако вие не бяхте такива пияни критикари – викам им – а прилични, макар и леко недобръснати граждани по юнашки фланелки, можеха и вас някога да допуснат в Светая светих на българската политика, където да се срещнете лично с премиера Орешарски и да му вземете автограф.

- Ние не щем очите да му видим, ти ни пращаш за автограф – викат обаче майните му с майни. И за да покажат колко са категорични, пък и `щото гювечът внезапно се оказа готов, минават от втората обедна ракия към първото обедно вино. При настъпилата суетня обаче така и не коментирахме думите на Орешарски, че не му пука от вотовете на недоверие, защото `що да му пука. Но по-добре – иначе околните пияндета сигурно щяха твърде безпардонно да коментират и това изявление на усмихнатия народен любимец, на мен щеше да ми стане тъжно за него и можеше някоя глътка да ми отиде в кривото гърло, та да се задавя.

Сигурно мнозина се чудят защо наричам Орешарски „народен любимец”, като се знае, че той не е. Ами просто е, следвам логиката на Бойко Борисов, който онзи ден в Гент каза:”Това си е избрал народът и трябва да си понесе последствията”. Той го е казвал и друг път, пък и други сме го казвали, но в този случай искам да подчертая съвършено правилна логика на бившия ни премиер, граждани, въпреки опасността да ме наречете „гербова марка” или нещо още по-лошо.

Наистина това сме си избрали – една свята етно-национал-социалистическа троица, състояща се от Станишев, Местан и Сидеров, чиято ипостаза се явява Орешарски. На тези пеем „Достойно ест”. От тях очакваме да дарят възход на страната като цяло и благоденствие на нас лично.

Голяма грешка, граждани! Изключително тъпа постъпка от наша страна. Ама наистина ще си ги сърбаме дълго, колкото и сътворената от тях политическа чорба да ни изгаря гърлото.

Не съм съгласен обаче с пророчеството на Борисов, че сега вече, като знаем какво сме си причинили, непременно ще си вземем поука и на следващите избори няма като безмозъчни да дадем вота си на същите тези юнаци. Изобщо не съм съгласен с това. Политическата практика от последните 24 години, а и от цялата българската история,  показва, че като народ ние твърде много мразим да си взимаме поука, а обичаме да повтаряме и потретяме простотията си, очевидно с идеята нещата да се объркат до там, че да вземат неочаквано да се оправят сами.

Така де, това последното е чисто теоретична концепция. Тя изглежда като някакво типично българско изобретение, което или сме заели колективно от платоновия свят на сенките, или е изплувало от мръсното ни оксиморонно подсъзнание. Според нея ако се копае упорито и се стигне до самата същност на провала, последният удар на кирката може да ни изведе отвъд, в страната на светлината, с която граничи отсамният мрак.
Може, но няма!

То ако щеше, вече щеше.

Като казах „може, но няма”, сетих се за новото британско изследване, според което, за да се постигне отказ от секс в семейното – подчертавам – ложе, концепцията „боли ме главата” вече не е актуална. Напоследък тя е заменена от „боли ме гърбът”. Разбираемо е за компютърната епоха, в която живеем, нали. И така, цели 19 на сто от британците през последната година са отказали на половинката си секс с тези думи. Лош дъх, говорене с пълна уста, обсъждане на бивши партньори – всичко това продължава да бъде повод за отказ на секс. А цели 18 на сто от британците пък са използвали извинението, че страдат от „синдром на лесно раздразнимото черво” – каквото и да значи това. Като все пак се надявам, че не значи, каквото си мисля.

Обаче още по-силно се надявам, граждани, да не чуем някое от тези извинения, особено онова за червото, през 2015-та, когато всенародно отчитаме поредния провал на поредния български комунистически бюджет, който поредното българско комунистическо управление ни готви за 2014-та. Комунистите вече тръгнаха по медиите да обещават, че тяхната пица, за разлика от постната на Дянков, ще бъде тлъста и с месо.

В сегашната българска икономическа и политическа ситуация има само един начин, по който те биха могли да ни осигурят и месо върху пицата, но няма да ви го кажа. Нищо, че Хелоуин наближава, той пак ще прозвучи твърде зловещо. Колкото до тлъстото, тук има, както казват британците, малък misunderstanding, погрешно разбиране. Тлъстото на пицата няма да е за нас, а за тях. За нас ще е само месото.  

А че ще им се наложи на комунистите да се оправдават във връзка с провала на бъдещия бюджет, ще им се наложи. Пък ние като тълпа ще се забавляваме да чуем дали ги е болял гърбът или нещо друго. И пак ще им повярваме на всяка простотия. Нали ви казах, че като народ мразим да си взимаме поука.

Всичко това може да е съвсем различно.

Може, но няма!

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com