Чувството ни за срам

“Политическата класа в България е не само нефункционираща, но почти криминална. Става въпрос за корупция.”

Тези думи принадлежат на човек, чието име трайно се свързва с България. Става дума за Стив Ханке, професор по приложна икономика от университета “Джон Хопкинс” в САЩ Стив Ханке и наричан “баща на валутния борд” в България. Според неговото изказване по БНР “София е една от водещите столици на корупцията в света и това го пише в цялата международна преса.”

За да не бъде голословен, професорът аргументира мнението си за родното ни корупционно дередже с примери от световната преса. “Гледам лондонското списание "Икономист" от 21 септември” – казва той – “и какво да видя - цяла статия за аферата с този Пеевски... Четири дни по-късно в Париж взех броя на списание "Експрес", където пишеше за аферата с Иван Данов. Всъщност погледнах сайта на правителството преди няколко дни и видях, че този човек все още е министър - той, който е измамил френското правителство, а "Експрес" публикува документи за това. Какво мога да кажа? Това е почти смайващо.”

Смайващо е, да. Но от камбанарията на един американски професор, не от гледната точка на някой балкански нагъл тип. На някой от тези, дето ни управляват в момента.

Нищо смайващо няма от гледна точка на споменатите Нагли. Няма нищо смайващо и самата емблема на корупционните обвързаности в българската политика, нейният придобил плът нравствен образ, да се появи начело на ДАНС. Няма нищо смайващо за зам.министър на МВР да бъде назначен бивш регионален тартор от СИК. Няма нищо странно ченге с дълъг стаж и очевадни проруски привързаности да се окаже шеф на Съвета по сигурността към Министерския съвет на България – която уж се води член на НАТО. Няма нищо странно личната акушерка на Моника Йосифова да стане министър на здравеопазването. Няма нищо странно за зам. директори на фонд “Земеделие” да се борят знаменити кадри на ДПС, натрупали корупционен актив именно на тази позиция. И прочее, и тъй нататък.

Смайващото е, че не ни е срам. Не управляващите – при тях това чувство е ампутирано – и доказателство за тази им убогост са досегашните близо 24 години преход.

Смайващото е, че нас не ни е срам. Че търпим цялата тази подигравка с националното достойнство на българина, която представлява настоящата етно-червено-кафява коалиция.

Че всичко това се разиграва пред очите ни – а ние още не сме намерили енергия и кураж, за да излезем заедно на улицата и да изритаме тези натрапници, които не само днес, но и вчера, и оня ден, и по-по-оня, правят само едно: изпепеляват нашето общо бъдеще, продават България за шепа сребърници (или за шепа рубли).

Може би чувството ни за срам е рудиментирало. Не бих се учудил, то и без това никога не е било особено силно по тези географски ширини. А след като в течение на целия ни съзнателен живот са ни доказвали колко е ненужно, след като цялата тази мърлява действителност е натрапвала с нечувано постоянство извода, че почтеността и свързаното с нея чувство за срам пречат за личното израстване и просперитет, нищо чудно и да е изчезнало съвсем.

И ако това е така, то тогава хак ни е – нека живеем в безсрамието, за което сами осигуряваме почва – с нашето морално безразличие и с нашите страхове.