Открито писмо до незнайния българин – част първа

                                                                   Копие: до медиите

Да, до теб. Все едно кой си, какъв си, къде си. Все едно дали пишеш стихове или ровиш в кофите за смет. Все едно дали протестираш по жълтите павета или затъваш в затънтената провинция, във все по-подивяващия Северозапад например – без работа, без хляб, без надежда. Все едно дали си българин или си ром, християнин ли си или мохамеданин. Пиша ти, защото едно небе е стреха над всички ни – и една пръст пази костите на тези, дето са били преди нас – и дето са страдали, за да ни дадат живот.

Пиша ти, защото всички сме чада на България – и сме заедно в нейната обреченост. Пиша ти, защото има и нещо над личното оцеляване, личното верую и личните отчаяния. И това е основанието ни да бъдем общност, която помни себе си и държи на себе си; това са всички тези традиции, всички тези страдания и духовни лутания, целият натрупан през вековете смисъл, който събира живеещите на една територия и го прави народ.

Пиша ти, защото това основание се разпада. Нашата България се разпада – разпуква се като заседнал в абсурдите кораб – и потъва сред кал и безмислие, сред ярост и безумства. Пиша ти, защото бяхме измамени, защото нашата воля да я променим и да я превърнем в нормална страна бе подменена и поругана.

Пиша ти, защото нашата България се управлява от мародери. И това не е от вчера и оня ден. Наглото разграбване и обезмозъчаване на страната ни започна още от 9-ти септември 1944 г., когато тя бе окупирана от армията на Сталин – и чрез нейните щикове беше наложен най-нелепият и мракобесен режим в българската история.

Никак не е случайно, че преходът ни към демокрация се оказа ялов и уродлив – оказа се преход на комунистическата номенклатура към посткомунистическата олигархия. Преход дълго подготвян и обмислян, преход свързан с ограбването на страната ни – чрез милиардите от външния ни дълг, превърнати в начален капитал за градените от ДС групировки и престъпни структури.

Този преход можеше да бъде реален, както беше в Полша, Чехия, Унгария, Прибалтийските републики и почти навсякъде другаде. Единствено в България той се сбъдна изцяло по сценария, разработван в централите на КГБ и националните им филиали – като родната Държавна сигурност. Страната бе препъната още в началото, преходът бе извратен, вместо в нормална страна се превърнахме в държава на абсурдите, управлявана по закона на джунглата.

Мислиш ли, че това е случайно? Мислиш ли, че по някаква лична приумица на кретена Т. Ж. единствено България положи в нозете на Кремъл националната си независимост – с двукратното искане да станем 16-та Съветска република? Мислиш ли, че българската нация страда от масова деменция – и българите искрено вярват, че “братушките” са преминали за втори път Дунава, за да ни освободят – този път от фашистко иго?

Освободиха ни единствено от нормалността. Освободиха ни от свободата. Освободиха ни от интелекта и здравия разум на нацията, за да се сбъдне сакралната мечта на техните български подгласници – да управляват народ от поданици, а не от свободни граждани – мечта на негодници, осъзнали силата на насилието.

Над 30 000 души, избити без съд и присъда в първите дни след 9-ти септември. Още над 2000, осъдени от тъй наречения “народен” съд. И още десетки хиляди, натикани в ада на комунистическите концлагери, за да бъдат смазани и обезличени, за да прекарат дните си, белязани с неизличимото клеймо, определящо ги като “врагове на народа”.

Кои бяха те? Бяха свещеници и учители, фабриканти и банкери, учени и писатели, общественици и политици. Беше българската интелигенция, тогава все още достойна за името си. Беше цветът на нацията – бяха хората, които знаеха цената на думата “родина”; хората, които виждаха по-далеч от натрапения комунистически хоризонт, които не търпяха простаците и нагаждачите, които имаха куража да кажат “не”.

Това беше същинско прочистване на България, много подобно на онова, което други едни комунисти проведоха много по-късно в една съседна нам държава. Но прочистване не по етнически, а по интелектуален и нравствен признак – беше варварско изколване на свободните духом, за да останат само робите – и за да могат преклонените главици да бъдат покръствани в робство. България бе обезкървена – и нещо по-лошо – България бе обезмозъчена.

Не е вярно, че не е имало съпротива. Имаше – горяните например – които застанаха с оръжие в ръка срещу тези нови варвари, дошли от Изток. Само че тази съпротива беше твърде ранна – и твърде непозната. Беше обречена битка, водена в затънтените покрайнини на държавата. Беше твърде отдавна, за да бъде помнена от мачканите с комунистически ботуши поколения. България нямаше Чешка пролет и Харта 77, нямаше въстание като това в Унгария, нямаше Солидарност с нейните стачки и бунтове в Гданск – нямаше памет, която да говори на живеещите в безвремието, че комунизмът е напаст, която заличава не само ценностните парадигми, но и самата национална идентичност на поразените – и че съпротивата срещу него е не само възможна, но и насъщна.

И именно заради това България – тази стара руска мишена, набелязана още в началото на ХІХ век, се оказа най-податлива на червеното малоумие – и най-безпомощна да се справи с него. Липсваше ни националният катарзис на съпротивата, липсваше ни емиграцията, която да поддържа самочувствието ни на свободни хора с история и памет, които не могат да бъдат заличени.

И тези неща ни липсваха не случайно – защото тези, във и чрез които можеше да покълне свободата, бяха предвидливо изклани още в първите години от тъй наречения “социалистически строй”. И именно заради тази липса България се оказа единствената страна от бившия Източен блок, която на свободни избори след падането на Берлинската стена избра отново комунизма.

Това обезмозъчаване тегне, гнети и обрича. То предопредели нравствената патология и политическата идиотия, в която изпадна страната ни. То избуя в правилото за всеобщия маскарлък, в цинизма на стратегиите за лично оцеляване, в безнадеждното примирение пред срастването на държавата с организираната престъпност, в жаждата да гласуваш за някакъв измислен спасител – само за това, че още не те е излъгъл, в чалгата като модерна житейска философия и лесно усвоим начин на живот.

Това обезмозъчаване продължава и днес. Или може би не ти се вярва? Продължава, само че не чрез стената за разстрел и телената мрежа на концлагера – това са стари и ниско ефективни методи. Продължава чрез наглостта на подмяната, липсата на справедливост, отказа на държавата да произвежда качество на живот. Продължава чрез систематичното прокуждане на българите, които могат и знаят – и за които свободата е върховна ценност.

Три милиона от тях вече ги няма тук – от началото на прехода досега. Три милиона! Това са предимно младите хора на България, родените около и след промените. Това е залогът за нейното бъдеще, опората за нейното съществуване. Един жесток, неписан закон разделя заминаващите и оставащите тук. Тези, които могат, знаят и имат перспектива пред себе си – те заминават. Остават старите, неграмотните, бедните; остават налудните носталгици, възхваляващи стадното живеене; остават онези, които се страхуват от свободата – защото свободата е и отговорност, защото тя изисква сам да градиш съдбата си, а заедно с другите да се грижиш и за небесната стреха, която пази всички ни в общия дом България.

Ето – това е раната, от която изтича кръвта на българската нация. И тази рана е съзнателно нанесена. Управляват ни мародери, за които нито историята, нито общото ни бъдеще имат значение – значение има само тяхното “сега”, само времето за изплюскване и опоскване на еднократния им животец. И както тогава – след 9-ти септември – така и сега те се крепят единствено на обезкървяването и обезмозъчаването на родината.

Те единствени имат интерес от това в нея да останат само старите, бедните и невежите – защото те са техния електорат.

Те знаят, че страната ни може да бъде колкото си иска бедна и обезсърчена – и че именно поради тази бедност и обезсърченост тяхното не се губи.

Те знаят и че има кой да плати за пропукването и разпада на днешна България, че някогашните “братушки” жаждуват да си възвърнат своята отколешна губерния – само че този път без формална окупация, само със силите на своята пета колона.

Затова се обръщам към теб. Ти, който и да си, където и да си, чуй ме! Тази страна заслужава по-добра съдба от калта, в която всички сме натикани до шията. Нейната хиляда и триста годишна история не е градена през кръв и страдания, за да приключи като забравена от всички територия, от която никой няма нужда – и чиято единствена перспектива е да се превърне в нещо като Белорус на Балканите.

Знай, че краят – окончателният край – е вече близък – и че ако бъдат оставени да управляват, мародерите ще предизвикат, благодарение на своята наглост, нова емигрантска вълна, която ще превърне България в нещо като старчески дом за люде с ментални отклонения. И знай, че вече сме стигнали там, откъдето тръгнахме – и че тези 24 години от живота ни са зачеркнати завинаги; нещо повече – зачеркнати са от историята на България, все едно никога не са били.

Може би не ми вярваш? Мислиш, че преувеличавам, че съм черногледец и мизантроп? Спомняш ли си митинга от 7-ми юни 1990 г. – онзи митинг, свикан от СДС за изборите тогава, в зората на промените? Спомняш ли си как булевардът беше залят от стотици хиляди хора – от Орлов мост чак до Плиска? Спомняш ли си надеждите, спомняш ли си увереността, че всичко ще се промени, че след този взрив на обществена енергия комунистите най-сетне ще бъдат натикани в миша дупка?

Е, не бяха. Оттогава изтече много вода. Организираха се комплоти, сваляха се правителства, инициираха се разделения сред демократично мислещите хора, фалираха банки, идваха спасители на нацията, провеждаха се гнусни медийни кампании и нагли оперативни мероприятия. Днес, 23 години по-късно, този митинг се повтори – протестите от юни и юли бяха също толкова масови, а и толкова възторжени.

Можем само да им се радваме – те са доказателство, че въпреки всички усилия на дегизираната комунистическа партия гражданската енергия на българите не е сломена. Само че хората, които протестираха тази година, отново нямаха свое представителство във властта и в българския парламент. Отново на власт бяха старата комунистическа власт и нейните производни. Всички останали – и най-вече тия, чиято енергия бушуваше през друг един юни – този от 1990 г. – всички те бяха на улицата. Все едно че този преход не се беше състоял, все едно че член първи от Живковата конституция никога не е бил отменян.

Това е положението, незнайни ми братко. И ако се вгледаш в мародерите, които ни управляват, ще видиш, че е точно така: тяхната наглост свидетелства за самочувствието, че властта им е дадена априори, че тази държава и този народ са само играчки в техните ръце, че те пак са тук и пак са си същите – и ще правят с тях, каквото си искат.

Затова се обръщам към теб, който и да си, където и да си под небесната стряха България. Време е наистина да извоюваме страната си от тези негодници, които погубват нейното бъдеще. Време е и нещо повече дори – настъпил е крайният миг, отвъд който това няма да бъде възможно.

Нужен е един нов патриотизъм, основан не на омразата, а на общата воля да постигнем свободата си, като низвергнем тези мародери, които сквернят националното ни достойнство и чувството ни за чест. Нужно е да възвърнем страната си в нормалността, от която тя беше откъсната преди близо седем десетилетия. Нужно е ако щеш и сами на себе си да докажем, че сме хора, а не стадо овце, примирило се с факта, че вълците са негови пастири.

Затова се обръщам към теб, братко мой – който и да си, където и да си. Заради духовните корени, които ни държат изправени срещу бурите, които раздират България. Заради срама, който изпитвам от днешната българска участ – и заради гнева, в който се преражда този срам. Можеш ли да разбереш този гняв, можеш ли да го почувстваш? Хей ти, чуваш ли ме?

Това последното е цитат от една стара песен, запомнена от младостта ми. Чух я наскоро – пя я нейният създател Роджър Уотърс – на прочутия си концерт в София, на който върху неговата стена се изписа и българското искане: “Оставка”. “Хей ти” – пееше той –“можеш ли да ме почувстваш? Хей ти, не им помагай да погребат светлината.

Никога не се предавай без борба!.... Хей ти, не ми казвай, че няма надежда.

Заедно ще успеем, разделени - нямаме шанс...”

Затова се обръщам към теб, незнайни българино, който и да си, където и да си. Търся те, за да не им помагаш да погребат светлината. Търся те, защото заедно можем да успеем, а разделени ще погасваме в безнадеждността. Търся те, за да ти кажа: Не се предавай! Никога не се предавай без борба!

                                                                                              (Следва)