http://tochitsa1.blogspot.com 
 Пиша този пост, защото смятам, че да се увлекат по медийната истерия  могат и хора, които не са нито жестоки, нито глупави, нито себични, а  просто нямат достатъчно информация. И откъде да я имат, като и  образователната ни система, и медиите се въртят в строго определен кръг  от "интересуващи ни" теми.
Пиша го за онези, които още нямат мнение, но се чудят дали трябва да се притесняват. И така:
       1. Бежанците ни заплашват с ислямизация. 
Това вероятно ще бъде първият в света случай на ислямизация, извършена  от жени, деца и старци от различни вероизповедания (в Сирия има около 2 и  половина милиона християни), затворени в бежански лагери, докато  обмислят как да се стоплят и изкъпят. Уау!
Ако забелязвате, лицата на жените по снимките дори не са покрити - тоест за какъв войнстващ ислям иде реч? 
2.Нямаме пари да се грижим за тях.
Както се разбра, пари от ЕС са отпуснати - и окрадени. Сега се отпускат пак. Да видим.
3. Ние сме на същия хал.
Е, не сме. Авторите на подобни коментари явно ги пускат от компютри, с  интернет, вероятно са имали възможност да се изкъпят през последните 24  часа, да излязат да си купят сандвич и пр.
Да не говорим, че междувременно никой не е стрелял по тях.
 4. Защо не се погрижите първо за нашите бедни?
Ами... тези, които помагат на бежанците, са същите, които носят дарения и  в домовете за сираци. Например. И се опитват да подобрят условията там.  Или събират книги за общински библиотеки. Или организират безплатна  кухня за бедни. То е един и същ импулс.
Ако отправящите подобен призив тъкмо сега са се сетили за нуждаещите се  групи у нас, ето един добър повод да им занесат този път те нещо.
5.Сирийците са цигани.
Не знам как да го обърна това изречение така, че да не седи като дреха, мръсна и отвън, и отвътре.
Ще сложа само малко снимки от Дамаск, отпреди гражданската война. Може  би най-старият непрекъснато населен град в света. Събрани са от нета,  така и не съм го виждала на живо, но гледах преди време снимки на моя  приятелка арабистка, която разказваше страшно увлекателно за пътуването  си там.
 
И едно стихотворение на сирийския поет Низар Кабани:
Урок по рисуване
Боите си пред мен синът ми слага
и иска да му нарисувам птица.
Във сивото потапям четка и рисувам
квадрат с решетки и с верига вързан.
Синът ми гледа ококорен:
„Това тук е затвор, нима не знаеш
как се рисува птица?”
„Прости ми”, казвам му, „забравих
какви са птиците по форма, синко.”
Синът ми слага скицника пред мен 
и иска да рисувам клас пшеница.
Държа молива
и рисувам пушка.
Синът ми се присмива, че съм глупав:
„Не можеш ли поне да различиш 
оръжие от жито?”
Казвам: „Сине,
познавах формата на клас пшеничен
на пита хляб
и формата на роза.
Но в тези огрубели дни
и горските върхари са на бунт
а розата е с мръсен панталон.
Запасало оръжие е житото,
и птиците воюват
и културата
и вярата и тя
не можеш да си купиш хляб,
без сред трохите да намериш дуло,
ни роза да откъснеш на полето,
без да навири тръните си в теб,
не можеш да си купиш книга,
без да избухне между твойте пръсти.”
Синът ми на кревата ми присяда 
и иска стихове да му редя.
Търкулва се сълза върху чаршафа. 
Синът ми я облизва удивен:
„Това сълза е, татко, не е стих!”
Аз казвам му:
„Един ден ще пораснеш
и прочетеш ли нашите газели, 
ше видиш, че стихът близнак е на сълзата
и цялата поезия арабска
сълза е, капнала от пишещите пръсти.”
Оставя той писалки и пастели
родина иска да му нарисувам .
Потръпва четката в ръката ми 
и аз потъвам, разридан.