ОТСЪСТВИЕТО НА ПАТРИАРХА

Коста Радев

От месец февруари тази година до ден днешен България изживява поредния тягостен, мрачен, гнусен период от своето многострадално развитие. Има ли българин, който да остана безразличен към деветмесечните събития; една бременност, чийто плод все още очакваме. Ще се роди ли нещо, или ще изживеем поредния политически аборт? Всеки се пита, всеки се вълнува; повече или по-малко, в кипежа на страстите и събитията участва страната като цяло и всеки българин поотделно.

Всеки, освен един. Освен българския патриарх. Когото толкова очаквахме. Оказа се, пак напразно. Както напразно очаквахме толкова други освободители, месии и вождове, та белким ни хванат за ръка и ни поведат напред, извън пещерата.

Девет месеца чакаме. В първите дни новоизбрания пастир български прояви някакви признаци на живот, показа се тук-там, даде някои мъгляви изявления; и си казахме: ето, сега ще се окопити, ще слезе при народа, ще му даде кураж, ще го насърчи, ще го привлече край себе си. Пък по-нататък, дай Боже, може и да вдигне срутената българска църква, да стане тя опора народна в многолетната битка със атеистичната чума, наречена комунизъм....

Блянове, празни мечтания! Светият отец набързо се отдръпна като охлюв, погален по рогцата; завря се в позлатената си черупка и потъна в мълчание. Така добре познатото ни мълчание, станало характерно за българската църква. Патриарх Евтимий посрещна поробителите преди векове като воин на народа си; през всички столетия робство свещениците запазиха българския род чрез всекичасното си общуване с него, разпространявайки надеждата; и във всеки комитет, във всяко въстание, сред пантеона от безбройните жертви, свещениците са били начело.

А къде са сега? Ами там, където е и поредния патриарх, все едно какво име носи – в мълчанието. В отсъствието. Защото цялата църква отсъства. Воглаве с целокупния си синод. Всеки християнин на тяхно място би треперил от страх, защото скорошна е срещата им със Създателя. Но не и българските владици.Просто защото те не вярват в Него. Заровени в охолството си, заключени в недосегаемия свят на достъпни само тям спокойствие, безгрижие и наслади, те презират глупавите идеалисти, неуспели да уредят живота си; и още повече пък ония, дето чакат някакъв си господ да им го уреди.

В този затворен и забранен владишки свят, абсолютно недостъпен за външни погледи, може и да се водят войни, да властват омрази, дрязги, предателства – но всичко остава вътре, скрито и заключено; важното е целостта на шайката да остане непокътната, монолитна, вечна. /Не ви ли напомня това поведение за една любима партия?/ Защото и един само християнин да остане в България, църква пак ще има и тя ще води досегашния свой живот – бутафорен буфосинхронизъм, зад който тихо текат парични потоци.

Очаквахме новият патриарх да бръкне в тази рана, да я очисти от гнойта; или поне да покаже някакво желание да го направи. Наивно, разбира се; но нали всяка вяра носи в себе си детска наивност? И кое е – питам аз в скоби – за предпочитане: да си детето, което вярва, или измамника, който го лъже?... Очаквахме новото светейшество, сменило предишното комунистическо чучело, да прояви поне малко християнско достойнство – поне колкото да позакрепи фасона на институцията, която оглавява. Не; светейшеството потъна в отсъствието си дори по-дълбоко от предишното. Познавам надеждата, с която го посрещнаха стотиците прогонени от храмовете си свещеници, обвинени в разкол само защото посочиха с пръст злото, обсебило българската църква. Прогонени с бой и милиция насред Европа и сред срамното мълчание на цялата уж християнска България. Това, което трябваше новото светейшество да направи веднага, бе да им се извини и да ги покани отново да съзиждат заедно съборетината на църквата. А светейшеството мълчи. Крие се. Просто отсъства. Удобно. Безопасно. Отстрани може да изглежда мъдро. Всъщност е толкова жалко и страхливо.

Дано ми прости Господ за тези думи. Всъщност съм възпитан да уважавам църквата като институция, в която служат същите смъртни и грешни хора като нас, на които трябва да прощаваме. Добре; но когато тези хора просто рушат институцията, стълбата между земята и Бога? И тогава ли да мълчим?

И много още неща очаквахме от февруари насам. Представяте ли си какъв прекрасен шанс даде съдбата на новото светейшество – да подкрепи, да благослови, дори да поведе от амвона народната енергия, избликнала за пореден път пред кошмара на поредното комунистическо управление? Сега името му щеше да се скандира, да е народен любимец, да е върнал стотици хиляди българи в църквата. А той мълча. Той отсъстваше. И продължава да се заравя в отсъствието си. Само че това е грях, отче. Ако си искал да мълчиш и да отсъстваш, да си отишъл вдън горите в манастир; там никому няма да пречиш. Но ти си избран за началник. Ти си главнокомандващ на армия, която е в непрестанна битка със злото. Този избор не те ли задължава? Не си ли се питал,отче главнокомандващ, къде ти е мястото – на фронта или дълбоко в тила, заровен в бункера и отвреме навреме да слушаш бюлетина как върви войната?

Но – хора всякакви. Нагласата на едни общества е да избират каймака си, той да ги води в битките. Други чакат политкомисарите да им назначат управници. Затова едните общества оцеляват, другите остават само в учебниците по история. Хубавото е, че във всички случаи ще застанеш пред Съдията на съд. Независимо дали вярваш или не в правосъдната система.