Някак свикнахме, че политическото падение в България няма дъно, но този път ударихме „дъното”. Това, което се разигра пред очите ни в Народното събрание (около мораториума за земята и отвъд него), вкара не само парламентарно представените сили, но и всички нас в политическо тресавище, от което трудно има измъкване. С един замах бяха запокитени на дъното извоюваните на висока цена през прехода европейски ориентири на България: от всеобщото право на частна собственост и свободния пазар на земята, през текстове на Конституцията, до договорености по присъединяването на България към ЕС.

Всичко това в прилив на срамен популизъм, който превърна пленарната зала на 42-то НС в някакво подобие на селски стадион, където аматьори футболисти, без да ги е грижа от кой отбор са, ритаха напосоки топката с надежда да отбележат гол в една от двете врати. „Атака” вдигна топката на най-безогледното „почвеничество”: „разпродават българската земя!” – кой и дали е истина? – няма значение, важно е внушението.  ГЕРБ не пропусна сгодния случай да набере „точки”, като с лекота забрави, че буквално до онзи ден питаше европейските социалисти защо БСП се обвързва с „Атака” – партия отвъд „санитарния кордон” на европейските ценности. И все пак на дъното се утаи БСП, която демагогски се разцепи, стигайки „низини”, до които нито едни европейски социалисти не са достигали – хем с „Атака” и с ГЕРБ, хем с ДПС, което за обща почуда се държа най-прилично.

Изброявам накратко случилото се от вторник насам, защото някъде там е скрит ключът към новата ситуация, в която се озовахме. А тя е следната:

1. От вторник насам БСП или вече не е единен политически субект, или на практика е решила да бламира собственото си марионетно правителство. Как иначе да си обясним плачливата декларация на Михаил Миков, че заради популизъм е нарушена Конституцията? Или безумната идея парламентарната група на левицата тепърва да подкрепя искането на ДПС до Конституционния съд? Или пък стоварването върху „маската Орешарски” и объркания външен министър Вигенин на нелеката задача да информират Брюксел за „българското решение” с всички произтичащи от него последици.

2. Всичко това вкарва България в тежък режим на обяснения с Европейската комисия, което може и да е триумф на анти-европеизма на „Атака”, но е абсолютно недопустимо за партия от ЕНП като ГЕРБ (в чиято абревиатура все пак има някакво „европейско развитие”, колкото и нещата да зависят от прищевките на Бойко Борисов). Още по-скандално е поведението на скършената от популизма БСП, чийто лидер засега оглавява ПЕС. А гласуването на знакови фигури от лагера на Станишев „за” мораториума” (Антон Кутев, Татяна Буруджиева) прави ситуацията в БСП още по-проблематична.

3.  Мораториумът за продажбата на земя за чужденци до 2020 г. е същински нонсенс. Откакто в България има свободен пазар на земята, всяка регистрирана на наша територия фирма (с чуждо участие) може да придобива земя. Това отдавна е факт, известно е на всички и може да бъде проследено в регистрите. Чужди фирми притежават и обработват земи и лозя в България, както българи притежават земя в чужбина, без от това да е произлязла национална трагедия. Всичко останало е въпрос на регулация, на разрешения и ограничения, без да е необходим какъвто и да е мораториум. И без да е необходимо сърцето на всеки „атакист” по душа да тупти до пръсване при мисълта за пролятата българска кръв заради някое парче земя, докато в същото време равнодушно наблюдава как немалка част от същата тази земя пустее и буренясва.

Връщам се отново към „Атака”, защото както Делян Пеевски олицетворява скандалното задкулисие на българската политика чрез сливането на медии, финанси и власт, така и Волен Сидеров въплъщава скандалната безотговорност на този парламент, благодарение на която правителството „Орешарски” продължава да съществува, въпреки подвижните пясъци на кворума. „Атака” категорично отрича да подкрепя правителството и трябваше Волен Сидеров да посети Австрия, за да научим от негово изявление там, че всъщност той „толерира управлението”.

Перфидна формулировка, която доста добре обрисува сегашното „политическо дъно”.

Нищо в днешна България не потръгва, защото никой не поема отговорност.

Замислете се: Пламен Орешарски твърди, че не е политик, а експерт. Той не разбира от политика, не разбира протестите, не разбира дълбоката криза в страната (морална, не само икономическа), затова „толерира” определени политики и решения, подсказани му от един добре познат семейно-икономически кръг. Затова не знае никога нищо, не е наясно с обстановката, а най-вече няма отговор на въпроса „кой?”.

БСП също „толерира” Орешарски, без да го подкрепя истински, защото той не е човек от левицата, както и мнозинството  от членовете на кабинета. А ДПС, както е известно, най-вече „толерира” определен „профил” на Орешарски, от който, неизвестно защо, все изскача Пеевски. Изобщо, „игри на толерантност”. В резултат на които страната се парализира, напрежението ескалира, протестите отдавна прехвърлиха четири месеца, а в потвърждение, че се връщаме в началото на прехода, избухнаха студентски окупации в СУ „Св. Климент Охридски” и в НБУ .

В декларацията на студентите, окупирали 272 аудитория на Алма Матер, четем следното:

„Живеем във фасадна демокрация, под лапите на политическия цинизъм и партийната недалновидност. Тънем в мизерия, апатия и бездушие.”

Което пак ни връща към констатацията, че „мирната юнска революция”, разразила се след „казуса Пеевски”, е преди всичко морална, а не чисто политическа, защото  поставя под въпрос съществуващата политическа система. Ако някой още не го е разбрал, време е да проумее, че има съществена разлика между една политическа битка и една „нежна революция”. Една политическа битка, както и една война, може да бъде спечелена или изгубена. Една мирна гражданска революция не е битка, в която две групи са се хванали гуша за гуша (както все се привижда на някои). Протестът на една мирна революция е въпрос, отправен към цялата нация; въпрос, който само нацията може да реши със собствени сили и по възможност на избори. Защото от изхода на този протест зависи нейната съдба.

Замислих се над всичко това, когато се наложи да застана пред студентите в 272 аудитория на Софийския университет. Поканиха ме да им кажа няколко думи, аз погледнах лицата им и видях себе си като студент през 1990-1991 г. Спомних си за огромните надежди на онези дни и за сетнешното крушението на толкова много илюзии. Казах им, че помня колко твърдо се спи на дървените седалки в аудиторията, но колко еуфорично е чувството да си млад и да победиш, да видиш, че истината възтържествува.

Има мигове на промяна в живота на един народ, които никога не се повтарят. Тогава историята се пише на площада, както ни каза някога, по време на една лекция философът Цочо Бояджиев, и прекрати занятието. Тази история не се наваксва в аудиториите, нито пък в четенето на книги. Промяната е само миг, който тутакси отлетява. Пропуснахме ли го? Кризата, която преживяваме днес, свидетелства, че приехме външната реформа (европейската рамка на страната) за вътрешна промяна, успокоявайки себе си и обществото като цяло. Че през всичките тези години (най-вече след 1 януари 2007 г.) не направихме нищо, за да променим съдбата си, уповавайки се на външната намеса на Брюксел, като смятахме, че тя постепенно ще разсече зависимостите в съдебната власт, след което нещата ще се нормализират.

Нищо подобно не се случи. Историята сякаш първо ни подари свободата, а сетне свърна от пътя си. За да стигнем до сегашното положение, до точката на парализа, когато е почти невъзможно да се прокара разделителна линия между основни политически партии и корпорации, между финансов интерес и съдебни решения, между личната свобода и принудата.

Може би вината е вътре в нас? Може би прекалено сме „толерирали” всичко онова, заради което е трябвало пак да излезем на площадите, щом не успяхме вчера?

И за да няма непреводимост в термините, само няколко думи за „толерантността”, тази базисна ценност на съвременния свят. Да, важно е да сме толерантни, в смисъла на „търпимост към другия”, към неговата вяра и човешки права. Ала „толерантността”, както припомня френският философ Габриел Марсел, е винаги по отношение на нещо, а не на всичко. Толерантни сме към хората, но не и към престъпленията. Затова настояваме за „нулева толерантност” към престъпността и корупцията. Към цялото задкулисие, което други „толерират”, ние очевидно не можем и нямаме право да бъдем толерантни.

Не можем да „толерираме” разпада на държавата ни, където се  назначават министри за един ден, които Конституционният съд връща в парламента.

Не можем да „толерираме” областни управители от някогашните силови групировки.

Не можем да „толерираме” всякакви нови „калинки”, прехвръкващи по етажите на властта, както не сме „толерирали” и предишните (ако някой го е правил, да си носи отговорността).

Не можем да „толерираме” хаоса в енергетиката, който лъсва подобно на поредната „гола истина”в НЕК.

Не можем да си го позволим като общество, защото вече проиграхме две битки, които спечелихме морално, но загубихме политически.

Не могат да си го позволят и младите хора на България, иначе рискуват да затънат в сегашното политическо тресавище, което означава, че рискуват бъдещето си.

Време е да спрем да „толерираме” злото.