Орешарски ядки, червиви и костеливи

Знаете ли, че когато биват запитвани от журналисти какво мислят по даден наболял въпрос, повечето хора не споделят публично своето лично мнение (ако изобщо имат такова). А точно обратното -  изразяват позиция клише, която е социално приемлива и допустима.  Именно затова гледането на телевизия е безплодно занимание, гледаме едно и също отново и отново. Подвеждат ни към несъществуващото единомислие фантом.  А този стремеж към единомислие е бягство от идеята за демократично общество.

Ето, аз подавам своя глас сега. Как да кажа мнението си като НЕ ЗНАМ какво трябва да се направи. Като съм обезверен, обезкървен, измамен и уморен. Как да стана и да се боря като нямам идея за какво? Все избирам, избирам, избирам, сега искам да отизбера.Дълги години нямах ясна идентичност, нямах лице. Избирател, протестиращ, коминуст, депесар и т. н. Анонимен съм. Но ВИЕ не сте, г-н премиер. Ако протестиращият човек е неизвестен, вие не сте. 

Нашият премиер. Нашият премиер се оказа костелив орех или може би не съвсем.

Ако аз бях на негово място в тази така неприятна ситуация на конфликт между настървени протестиращи, от една страна, и върли застъпници, от друга, щях да се притесня за своето CV и дали искам да се впиша като събирателен образ на народната любов и ненавист едновременно. В поривите на самозаблуждение като премиер си казвам, че "това е най-доброто правителство на България досега" и защитавам позицията, че не се подава оставка, защото няколко човека не те харесват, нали така, това не е професионално, все пак българският избирател е упражнил правото си на вот, и Орешарски е резултатът от това свещенодействие. Обявявам на всеослушание, че протестиращите са платени подбудвачи към гражданско неподчинение и хулигани. 

Ето как протича моят работен ден - събуждам се и отивам на работа. Охраняват ме достатъчно хора, за да бъде променен позитивно процентът на безработицата в държавата. И на площада пред работното ми място сръбваме по едно късо кафенце. Кафенето и кръчмата са били местата за протичане на бурен социален дебат, а ако върнем още по-назад лентата на времето, ще се озовем в публичните тоалетни от Елинско време, където се е нищела политиката...

Защо ви казвам всичко това? Защото, ако подам оставка, аз няма да има с кого да си пия кафето сутрин, мили мои. В днешно време ходенето до тоалетна е доста низвергнато и самотно занимание, така че, не очаквайте от мен да пусна водата, след като съм се "изорешарил", приятели.  Аз се извинявам на всички, ако нещо... и мисля, че това е достатъчно. Признавайки грешките си, аз се извисявам до ролята на мъченик, защото аз съм избраният, а вие другари, дето искате да ме отстраните... Ми, да бяхте гласували, не мога да оспорвам гласа на българския гласоподавател. Кой не ме харесва? Ти ли? Ти ли? Колко човека сте? Ахам. Добреее, знаете ли какво, ей там има един заден вход, ще тръгвам... Мерси за хубавото кафе!

През задния вход рядко излиза нещо добро...

Обстоятелствата в страната са следните - в България са налични всички предпоствки  нищо да не се промени в близко бъдеще. Има два напълно противоположни лагера на взаимна съпротива, които си разменят аргументи "ЗА" и "ПРОТИВ" все едно са визитки. Всички се чувстват прави. Но диалог не протича, няма комуникация, липсва разговор. И се зачудвам възможно ли е да протече обмен между две крайности? Имат ли какво изобщо да си кажат.

Считам, че търсенето на общ език е обречено на провал.  Сещам се за двете инатливи козлета, които се срещнали на моста над реката и никое не отстъпило. Ще ви спестя междинната част и ще премина директно към финала, който е някак предвидим за познавачите на приказки - и двете козлета се удавили едно хубаво в реката. Ние не искаме да се давим. Едното козле, левото или десното, трябва да мине през моста, за да разберем какво става в приказката от другата му страна, на моста. Иначе ще си стоим на тоя мост до утре.

И така говорят ни едни неща, а за други мълчат. Заслушайте се в тишината, защото тя създава идеални предпоставки за крясък. Не го ли чувате,  г-н премиер? Ние сме чели досието ви и никъде вътре не пишеше, че сте глух. Коалиционното правителство на България  в момента прилича на трите маймунки - не знам, не чух, не видях. Изобщо стана ми някакво такова животинско - козлета, маймуни, Пеевски... то пълна свинщина.

Да не превръщаме България  в кочина. Нито в зоопарк. Хора, разбираемо е, че не желаем да ни управляват тези три маймунки и да ни правят на маймуни, но в същото време те не пускат клона. Народът им показва среден банан. Какво трябва да се случи, за да подаде правителството оставка? Какво, което вече не се е случило? Показва ни се същият банан обратно.

Безнадеждно е, промяната не настъпва, това, че протестираме, не е достатъчно. Индуцира се чувство на безсилие у хората. Моля ви, застанете сами вкъщи, без микрофон в лицето, и се замислете каква е вашата лична позиция.  Вероятно изпод  медийната лой някаква ваша мъничка истина ще изплува над повърхността. "Всички са маскари" е обезкуражващо твърдение, което разпъва на кръст вярата в светлото бъдеще, то е манипулативно и най-вече погрешно. Защото, ако  "всички са маскари" бе мотото на великите българи...

Анонимно момиче ме попита онзи ден: "защо вече няма герои?" Защото Ботев и Левски са в учебниците, казах. "Нямаше ли още няколко други". Викам - имаше, имаше.