Квиритите са тук

Неуместно е бъдещето да се отрича от тебе, а ти да му говориш да си гледа науката и да не пречи на останалите. На тези – несмутени и граждански непритеснени, но blinded by science. До такава степен заслепени – като обладани от бесове, ако се съди по „ученолюбивия“ щурм на Софийския университет. А някои не виждали мястото на политиката в университетите. Не е ли това признание, че виждат своето място именно във властта. Никъде другаде и по възможност завинаги. Нали затова беше разбит двуполюсният модел. Нали затова циклично никнат като гъби нови политически проекти. Появяват се с готови етикети, на които липсва обаче срокът за годност. Нови или поизтупани от праха, но с общ аромат на нафталин и на статукво. За 24 години последното беше в обозрима опасност само за периода между 1991-92 и 1997-2001. Ако искаме държавата да я бъде, добре е подобни периоди да зачестят. Не задължително със същите участници. Важно е посоката да се следва. Защото освен всичко друго, днешната парламентарна посока изби рибата и изкърти мивките с мораториума, който наложи.

Междувременно студентската окупация се разраства. Това е допълнителна вълна от протеста и неслучайно той изрази солидарност с нея. И протестът, и акцията на студентите имат една обща цел – да изринат статуквото с поредното му правителство. Да го изринат от пространствата, които то привижда като своя запазена територия – изолирана и оградена за гражданите, от които се изисква да не я оспорват, каквото и да става, каквито и скандали да избухват. Оттук и обидените вопли, че протестите се политизирали и че политиката нямала място в университета. Оттук-нататък управление, подобно на това, ще мобилизира винаги и все повече граждански и студентски протести. Взаимната симпатия между двата протеста „страхува“ някого. Дали все пак снежната топка не върви към лавина.

Нахално е да превърнеш държавата в блато, а да се правиш на бял лебед. В момента звучи лебедовата песен на една упорита агония. Всъщност, те ни направиха неоценима услуга. С това, което натвориха за пет месеца, превърнаха мнозинството поданици в граждани. Манол Глишев – един от водачите на студентския протест, се изрази така – „Днес ние сме квиритите.“ Квирити са гражданите на Рим, които – ако се почувстват предадени от Сената, престават да му се подчиняват и се оттеглят на отсрещния хълм. И ние ще сме на отсрещния хълм дотогава, докато те продължават да са на всеки километър.

Неслучайно сред протеста националният флаг може да се види и с червеното отгоре. Това е война на народа с олигархията и с опита й да откъсне България от нейния цивилизован избор. Така наречената ни демокрация, пазарна икономика и държавност са риба, плуваща с корема нагоре. Съпротивата срещу европейския избор не е спирала, а в момента го поставя под съмнение все повече и повече – с различни назначения и решения, с мораториума, „бранещ“ родната земя, и с нелепите контрапротести, които провокира. Техните вдъхновители и посланията им теглят към миналото с настървение. Те са чужди на доброто за България – нищо, че развяват трибагреник. Чужди са на нейното нормално бъдеще. То – в лицето на днешните студенти, не иска повече тяхната представа за добро. Това е неуютната истина и тя не може да се скрива повече, независимо от цялата медийна, институционална и контрапротестна услужливост. Квиритите са тук и няма да си тръгнат.