Защо съм “за” окупаторите

След задълбочен размисъл реших: Аз съм “за” студентите-окупатори.

Подозирам, че не ви интересува защо, но все пак ще ви кажа.

Да викаш днес “Долу БКП!” наистина не говори за здрав разум. Да искаш оставка на цели политически партии не говори за демократична култура. Пък и за друга не говори.

За мене обаче това не са достатъчни причини да се обърна срещу децата ни.

Днес в мрежата прочетох следното: “Мисля, че ако това се обучава в СУ, университетът трябва да бъде закрит, там да се направи мол, а парите за построяването му да се върнат на наследниците на братя Евлоги и Христо Георгиеви.”

Написала го е една от любимите ми авторки. Предполагам, че е имала сериозни основания да го направи. Не съм сигурен дали е имала предвид “окупаторите” или “контра-окупаторите”. Питам се обаче, кое е по-лошо – “това” дето се обучава или онова, което ни управлява?

С какъв критерий съдим толкова строго студентите? Ами ако го приложим към политиците?

И ако ще превръщаме гнездата на безумието в молове, не е ли редно да започнем от парламента и пътьом да не пропускаме полиграфическия комбинат?

Да, вероятно окупаторите не успяват да формулират убедителни искания. Да, те със сигурност не знаят какво да правят, ако получат Оставката.

А сигурни ли сте, че тези дето имат властта, знаят? Аз вече не съм. Особено след гласуването за земята и обяснението му с “всеобщата лудост”.

Бог да пази страната, дето ще чака студенти да ѝ напишат решение за криза като днешната. Те в момента са ни като бели кръвни телца – вдигат ни температурата, не за да ни излекуват, а за да сигнализират, че сме болни. Причиняват ни жизненоважно неудобство.

Един от преподавателите им формулира точно тяхното послание: “Повече не може така”. Не е нужно да можеш да “караш” държавата, за да забележиш, че този, който я кара,  всинца ни ще обърне в канавката.

Какво ще последва за страна под наблюдение за корупция и организирана престъпност, ако вземе да нарушава и договора си с ЕС?

Ето, затова викат децата, че повече така не може. Трябва да ги чуем. А не да им се караме, че викат неправилно. Ако беше правилно, нямаше да са деца.

Ако имаме проблем, той е в това, че са ни малко “белите кръвни телца”, че може би като общество и като отделни граждани сме изгубили имунитет срещу абсурда.

Пиша това на 2 000 километра от България и съзнавам, че може да греша. Съдя за събитията у нас по телевизиите и по Интернет.

Медиите могат да те заблудят, не защото в тях непременно работят манипулатори, а защото са манипулативни по природа. Телевизията и да иска, не може да покаже всичко отвсякъде. Тя винаги показва нещо отнякъде.

Затова допускам да виждам изкривено протеста и нещата около него. Но оттук, където съм, кристално ясно се вижда, че България не просто върви,  ами тича в обратната на вярната посока. И ако не спре и не се обърне, ще платим скъпо всички, включително тези, които днес порицават окупаторите.

Не е само прословутият Пеевски. Не са само кадрите на ДС. Не е само малоумното гласуване за земята. Не е само популисткият флирт с пушачите. Не са само непипнатите монополи.

Последните седмици показаха, че в България отсъства елементарното основополагащо съгласие, което отличава европейските общества от останалите – за принципите и ценностите, които не подлежат на ревизия, независимо дали си ляв, десен или центрист.

Ако си спомняте, председателят на Европейската комисия Жозе Барозу призова за такъв национален консенсус още в разгара на протестите през юни. Няма признаци да са го чули.

http://jelev.info/about/%D1%87%D0%B5%D1%82%D0%B5%D0%B9%D0%BA%D0%B8-%D0%B1%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B7%D1%83/

С какво впечатляващо единодушие почти квалифицираното мнозинство зачеркна конституцията! Това ли ни е европейското върховенство на закона? Че те дори не се замислиха за него в устрема взаимно да се “уязвят”. Мечтаната голяма коалиция се роди спонтанно, но се оказа против Европа.

В развитите европейски демокрации, в Европейския парламент има единен фронт на проевропейските партии (леви, десни, либерални) срещу аналозите на “Атака”. У нас е точно обратното – те всички си партнират с нея срещу своите опоненти. Това отвращава партньорите ни в ЕС.

И заради него бият тревога децата ни. Трябва да се радваме, че виждат толкова на тяхната възраст.

И най-сетне – ако не сме доволни от тяхното ниво на изразяване, защо ние не покажем по-високо?

Последните дни не мога да позная някои от приятелите и колегите ми. Те са скарани, ожесточени, обзети от емоциите на ранния преход.

Разделена и настръхнала, България не се държи като членка на ЕС, а като кандидатка за него. Така изглеждаха политически Македония и Албания през последните две години.

Несъгласието се изражда в омраза. Спорът – в нападки и обиди. Епитетите тичат преди фактите и аргументите. Гледам и се чудя, къде е “преобразяващата сила на ЕС”?

Един от белезите, че си европеец, е да решаваш противоречията толерантно и в диалог. Точно това не се случва у нас в момента и не се случва там, където най-вече трябва да се очаква – в Софийския университет.

Ако бях олигарх, щях да съм доволен, че най-голямата потенциална заплаха за властта ми – мозъкът на страната – се самоизяжда в сблъсък между “лявото” и “дясното” му полукълбо. Подозирам, че някои задници са щастливи да гледат как мозъците се ритат.

И няколко бележки за окупаторите.

Ако бях олигарх, изобщо нямаше да се притеснявам, че някой нямало да учи. Напротив, колкото по-малко учи, толкова по-лесно ще си олигархствам.

Ако бях правителство и не съм подал оставка заради гаф с националната сигурност, със сигурност нямаше да го направя заради прекъсването на учебния процес.

Помислете дали университетът е най-чувствителната точка за натиск. Според мене тази власт другаде повече ще я боли.

И кратък поглед към т.нар. “голяма картина”.  Европа още преживява най-голямата икономическа  и социална криза от Втората световна война насам. Безработните са 26 милиона. В Испания и Гърция младежката безработица минава 50 на сто. Това е изгубено поколение.

Защо 1968-а на студентските вълнения, които преобразиха Франция и Европа не се повтаря? Да, има движения на “възмутените”, има аналози на “окупирай”, но те остават далече от оригинала.

Вместо това току-що завършили испански висшисти отиват да чистят офиси в Германия. Португалските им колеги търсят препитание в бившите колонии – Ангола и Мозамбик.

Попитайте преподавателите си какво мислят за това.

В Европейския парламент все още заседава един международно признат специалист по окупациите. Даниел Кон-Бендит е съпредседател на групата на зелените и един лидерите на френските студентски вълнения през 1968 г.

Вече на 68 години, той обяви, че ще се пенсионира и няма да се кандидатира на следващите европейски избори през май догодина.

Със сигурност един студент-окупатор има какво да научи от него.