272

„Свободата е отговорност. Ето защо повечето хора се отказват от нея.” Това гласи плакат от протеста. Той не е унифициран и равношрифтен като плакатите от така наречения „град на истината”. Дори последните му думи са сбити в края, за да се поберат в пространството хартия. Но това само подчертава смисъла на посланието, който напира да изскочи – недирижиран и непредпоставен, а лично осъзнат и споделен. В повечето избори след 1989 избирахме бягството от свободата.

Какво ще изберем на неизбежните предсрочни избори. Отново доста хора ще се откажат от избор и ще продължават да псуват живота ,под мустаците увиснали”. Социологическите проучвания дават известна представа. Това, че протестът не излъчи нова политическа формация досега, не трябва да обезкуражава. За това, освен всичко друго, са необходими и пари. Такива пари, с каквито отвратените хора не разполагат – за разлика от други, заинтересовани нищо да не се променя. Тяхната „борба” за промяна е да се запази България, каквато е сега. Точно тази борба е без цензура. Тя си е откровено безцензурна и безцеремонна. Тази борба направи възможен и старта на излишния за страната „Южен поток” – ново бреме, което тепърва ще усетим, освен всичките досегашни „екстри”.

Положителното е, че се открои границата на нетърпимост. Положителното е, че сред безразличието и користта има ранобудни студенти. Има и граждани, които протестират пети месец. Положителното е, че между студенти и граждани има солидарност. Това е обещание за по-различно бъдеще. Не могат да ни изметат. Нищо, че един ректор даде циничен съвет на студентите – ако не им харесва, да емигрират. „Така повече не може” – обобщи проф. Александър Кьосев от СУ „Св. Климент Охридски”. Процесът е необратим. Ще стане бавно и мъчително. Те са на всеки километър. Властта, парите и медиите са техни. На тяхна страна са и песимизмът и безверието на почтените хора, отчаяни, че не си струва усилието да оказват каквато и да било съпротива. Струва си – колкото и безполезно да изглежда. Всеки ден е вълна към брега. Всяка стъпка приближава към целта. Защо да стоим на едно място. Ще стане така – стъпка по стъпка. Просто не трябва да спираме. Не трябва да се примиряваме.

Клатушкаме се още в обора на смрадливото си минало – наше настояще. Положителното е, че нетърпимостта към него обещава да не стихне. По всичко личи, че това повече няма да е възможно – не и оттук нататък. Това е новият дневен ред. Поради неспособността и нежеланието на законодателния орган и на другите власти, го зададе тази част от бъдещето на България, която е още тук. Колкото и да я приканват да напусне – тя все някога ще постигне целта си. Ако не днешните студенти – това ще са децата или внуците им. Тепърва предстои да започне нашият истински преход. Неговият код е 272. Да му помогнем. Да се координираме.