Обикновен цинизъм

Два милиона метра кинолента е изгледал режисьорът Михаил Ром, за да създаде филма „Обикновен фашизъм”. Дори и да не сте го гледали, заглавието ясно показва темата на филма. „Изключително показателен за тези, които посяват фашизма в себе си и другите, замаскиран с понятия като "патриотизъм", "национално самосъзнание, "велика страна". Този филм е за всеки, който не осъзнава в какво може да се обърне уклончивата позиция "аз съм вън от политиката" – така БНТ анонсира лентата, когато я излъчи преди няколко години. Достатъчно е да хвърлите бръснещ поглед по вестникарските сергии и да изгледате два репортажа в новините, за да ви стане ясно какво се посява под маската на човешко съчувствие към едно наранено момиче и на патриотична загриженост за живота и здравето на българските граждани. И какво се промъква в политиката, когато ние, гражданите, сме вън от нея. Но за това после, първо историята. Тя започва в петък срещу събота 20-годишна жена, продавачка в магазин, е била нападната и намушкана с нож при въоръжен грабеж. Самоличността на нападателя е изяснена, но той е в неизвестност. Някои от заглавията в неделната преса гласят:

"Стандарт": „С 10 удара: Бежанец наряза студентка”

„Телеграф”: „Арабин наряза лицето на студентка”

„Монитор”: „Арабин кла касиерка в центъра на София”

„Алжирец - рецидивист ръгал студентката Вики” - Vsekiden.com

В неделя по обед напрежението и патриотичният патос се нажежават- националистически формации организират две шествия в центъра на София. Този път, за разлика от отразяването на протестите срещу кабинета „Орешарски”, агенция „Фокус” не се ограничава в броенето: „Хиляди протестиращи изпълниха ларгото, където се обявиха срещу нелегално пребиваващите в България емигранти и чужденци”. Едната проява е организирана от ВМРО, Български национален съюз, Движение „Национална съпротива”, Сдружението на футболните привърженици и др. „патриотични” организации. От трибуната се призовава за въоръжаване и „изчистване” на София от „престъпния контингент нелегални имигранти” и се заплашва със саморазправа. Поводът не бива пропуснат и от Волен Сидеров, който организира протест пред МВР, последван от любимата му форма на публична изява – с мегафон по улиците на София. „Тези, които ги наричат бежанци, показаха истинското си лице – те са убийци”, крещи Сидеров по мегафона. Резултатът не закъснява –  банди скинари пребиват роми на улицата и се опитват да нападнат мъж от арабски произход в автобус, спасен единствено от намесата на няколко от пътуващите в рейса българи. 17-годишен сириец е нападнат и наранен с нож пред лагера за бежанци в квартал „Военна рампа”. Междувременно телевизиите ни заливат с репортажи от села и градове, където българите протестират срещу настаняването на сирийски бежанци, защото се страхуват.

Сега да се върнем към началото. Нали помните, започнахме с филм. Защото това, което е случва, е филм. Той си има сценаристи, сценарий и актьори. В сценария на този филм отсъстват вярната фактология, рационалната аргументация, нормалният диалог. Сценарият не предвижда да се прави разлика между нелегални имигранти и бежанци; да се обясни защо има хора с изтекъл статут на бежанци, които продължават да са в страната, без никой да знае какво правят, къде живеят, как се препитават; да се припомни, че ежедневно криминалната хроника е пълна с ужасни престъпления, извършени от българи, от които никой не се впечатлява; че медиите не бива да публикуват материали, подбуждащи или насърчаващи омраза, насилие и всякаква форма на дискриминация, както и да посочват расовата, религиозната, етническата принадлежност, сексуалната ориентация, умственото или физическото състояние, ако тези факти нямат съществено значение за смисъла информацията (според етичния кодекс на българските медии, който не е подписан от всички български медии). Всичко това в сценария на филма, който гледаме, го няма. Има страх, омраза, разделение. Страхът на сценаристите, че губят почва под краката си и страхът на миманса (гражданите) от несигурността, от някаква невидима, безформена, но ясно осезаема заплаха. Интуитивно ние всички знаем, че заплахата не идва отвън, а от усещането за разпад на държавата и обществото, започнал отдавна, форсиран от управлението на ГЕРБ и изкристализирал болезнено ясно след последните избори. Затова сценаристите отчаяно се опитват да намерят друг образ на врага чрез разделение и противопоставяне. И когато вариациите на „контри” започват да се изчерпват, идва ред на чужденците – които не просто искат да изкупят земята ни (мораториумът), а искат да ни наводнят, претопят, избиват.

Естествените човешки страхове са използвани по най-вулгарен начин срещу самите хора, в името на оцеляването на една управленска върхушка. Защото това е останало от държавата – само фасадата на институционалност и правов ред. В условията на пълен срив на доверието в институциите вече е очевидно, че властта не се упражнява от името на гражданите и в името на обществото. А най-добрият начин да скриеш очевидното е да пуснеш машината за мъгла и да проектираш в общественото съзнание други врагове. Да убедиш хората, че проблемът не е в управлението, което ежедневно се проваля в задачата да осигури ред и сигурност, а в тези, които изобличават този провал – протестиращите, студентите, бежанците. Да подмениш честността, достойнството, почтеността и морала с обикновен цинизъм. Да го въздигнеш в религия и да го използваш като опиум на масите.  

Филмът обаче е многопластов – успоредно с упражняването на контрол чрез страх и отвличане на вниманието, се помпа рейтингът на националистическите и популистки формации. Защото изборите са неизбежни и трябва да се играе на сигурно – всички потенциални разумни алтернативи на статуквото трябва да се заглушат, обезличат и дискредитират.  Кой по-добре ще свърши тази работа от удобните националисти-театрали от „Атака” – единствената партия, която повишава рейтинга си в последния месец. Успоредно с това, управлението подготвя възпроизвеждането си чрез марионетни квазиполитически играчи. Легиони квазиграждани, водени от квазиполитици и квазинезависими граждани шестват по улиците и не просто лъжат хората от какво трябва да се страхуват и кой е истинският им враг, но се представят като автентична гражданска, народна и патриотична алтернатива на всички злини, които дебнат kleta maika Balgariq.

Сценарият е долнопробен, но за сметка на това филмът е високобюджетен. Всички ние ще платим огромна политическа, икономическа, социална и човешка цена за този отчаян опит на властта да оцелее на всяка цена. Нейното оцеляване е за сметка на нашия живот. Разпалването на страх, омраза и разделение е най-благодатната почва за пълен обществен разпад и необезпокояван разцвет на мафията. За пълно и окончателно превръщане на гражданите в зависимо, мълчаливо, послушно, оскотяло население. В няма публика на филма „нищо не може да се промени”. Филмът за това какво се случва, когато гражданите са „вън от политиката". Тогава на сцената излизат заместителите – агресивни, крещящи, бутафорни. Но нали помните, това е само филм – те изглеждат много, но не са; викат силно, но не казват нищо. Убеждават ни, че всички сме като тях. Но не сме. Те го знаят и това разпалва техния страх. Когато и ние го разберем, това ще е нашата сила. Нашият изход от киносалона.