Славея Балдева, http://slaveyabaldeva.wordpress.com/
Попаднах на снимка от дирижирания стаден възторг преди 1989. Тогава не им се налагаше да „раждат” партии – уж алтернативи на себе си. Ръководната им роля беше гарантирана от чл. 1 на Конституцията. Днес си я гарантират по различни начини – с „алтернативите”, които генно модифицират. Но семката им е една и е разпознаваема. Но става въпрос за снимката. Човешкият поток от нея течеше от тогавашния Държавен съвет (днешното президентство). Помня как като ученици подпирахме с часове гръб в сградата, докато не ни дадяха знак да потеглим в посока към Софийския университет. Не стигахме дотам. „Кулминацията” беше на метри пред нас – пред липсващия вече мавзолей, от чиято трибуна партийни и държавни ръководители правеха небрежен вятър – махаха ни. Снизходително някак. Ние бяхме фон, на който да приемат овациите ни за мъдростта, величието и недосегаемостта си. По краткия ни път към тях край нас подтичваха мазни режисьори, които ни подканваха: „Усмивка!” и гърчеха физиономии.
И днес има такива режисьори. Тяхна сцена са безвкусните контрапротести и поредните „алтернативи”. Нищо не оставят на случайността. Надяват се и на безразличието ни.
Посоката на някогашните манифестации пое и юнският протест от 2013, макар без режисура и със съвсем различен смисъл. Той не беше и не е контролирана манифестация в кошара, а волеизявление за промяна, която още не е настъпила.
10.11.1989 беше „промяната” на статуквото, което досега приемаше различни форми на мимикрия. Една от тях – чисто външна, беше, че БКП стана БСП. И какво от това.
24 години по-късно шествието пое в обратна посока. Средоточието му беше пред СУ „Св. Климент Охридски”. Озовахме се в положението, в което бяхме. Едно момче каза, че майка му и баща му се запознали преди 24 години на протестите. Че той е тук днес, за да иска същото като тях. Този път неосъщественият преход да се осъществи. Без омраза и ожесточение от наша страна (доц. Кристиан Таков), с постоянство и вяра (думи на студенти) и с убеждението, че така повече не може (думи на проф. Александър Кьосев, припомнени от студенти).
И ето, че – както се беше редуцирал протестът, взе, че придоби летните си размери. Направи и още нещо – тръгна в посока, обратна на едновремешните манифестации и на летните протести. Изворът му бликна от Софийския университет, където се сляха студентският и гражданският протест. Вторият безусловно подкрепи първия, макар и не по хронология. Но щом бъдещето се събуди и заяви, че отхвърля статуквото, щом го подкрепяме и ние от далечната 1989 – това не вещае безоблачни дни за днешното лице на мимикрията. Колкото и да е гъвкава и подмолна.
10 ноември 2013 смени посоката и в това има нещо символично. Тръгваме срещу течението на манифестациите – като сьомгите, плуващи срещу течението, за да хвърлят хайвера си и да умрат. Нямаме какво да губим. Ще плуваме срещу течението и ще вървим напред – независимо дали ще издъхнем в челюстите на мечки или в речните подмоли. Нямаме какво да губим. Можем само да спечелим. По-важно е, че едва ли повече ще станем жертва на безразличието – поне масово няма да станем, както беше досега. На това безразличие, на което разчитат и днес обитаващите духом трибуната на мавзолея. Тези, на които все по-често ще им се налага да влизат и излизат през задни входове. Няма да търпим задни входове, шикалкавения, лукавства и предателства. Изискваме само откритост, правила и морал. Това е посоката, която зададе днешният 10 ноември, а не онзи – режисираният през 1989.
Децата на прехода са роби на свободата. Заслужава си да ги подкрепяме. Оттук-нататък се очертава подкрепата да е взаимна. И камъните, и орехите тепърва ще падат. Ще ги брулим заедно.