10ти ноември 24 години по-късно – Нова надежда

Снимка Велико Балабанов

Преди 3 години написах по повод днешната дата: “И не ми се пише вече, не и в момента. Само че днес е 10ти ноември, дата, която за 20 години от топла и светла за всички ни постепенно стана противоречива, а сега се опитват да ни внушат, че преходът не се е състоял, че при Живков сме живеели хиляди, не, милиони пъти по-добре, че демокрацията еба мамата на всичко и сега само националната отговорност и руските енергийни проекти могат да ни помогнат. (И Мими Виткова се върна като експерт)”.

Днес, 3 години по-късно и 150 дни след началото на протестите за цялостна смяна на модела, разговорът за несъстоялия се преход и всичко, което беше подменено от симулакрум на демокрация, всичко, което срещу удобен конформизъм беше заменено с фалшив комфорт е отново на масата.

Най-хубавото, което се е случвало през последните над 10 години е това, че отново виждаме в мъглата и отвъд нея, отново говорим за истината и задаваме въпроси, които не търпят мълчание. Защото мълчанието е безремие, а безвремието – симулакрум.

Кой? Зад непрекъснатото повтаряне на “Кой?” през последните 4 месеца се крият неизброими въпроси – защо, как, къде, кога, най-вече кога ще имаме истински преход, истински живот, истинска свобода да бъдем нормални, да работим и да не се подчиняваме на наложените ни схеми, същите онези отпреди 10ти 89та, но мимкрирали и удобно замазани зад тонове имитации на думи, действия, плурализъм и възможни избори.

Учените казват, че трябва да минат 20 години, за да се излекуват пост-травматичния шок и депресията след края на една диктатура. Също трябвали поне 20 години, за да се сменят поколенията и да има ново, необремено начало. Не знам дали с маскирането на симптомите травмите са минали, нито дали има достатъчно млади хора с необремено съзнание, но знам, че има нова надежда.

24 години по-късно нямаме време вече за преход, нито да търсим смисъла на изгубеното ни време, нямаме време за нищо. Достигнали сме до края на нищото и единственото, което ни остава е да доведем битката докрай. И да спечелим войната, за да не останем завинаги в голямото, безвременно нищо, където си или сиво малко човече, или безмълвна сянка, или част от маршируващ червено-кафяв легион.

Преди 5 години написах за 10ти ноември “10ти ноември = свобода. За мен. И само тя би ми била достатъчна“. И не отстъпвам ни на йота от това. Бъдещето на свободата сега е в ръцете ни.

Надежда има, сега трябва да я предпазим да не бъде убита.

“Нова надежда” е културна препратка към темата за свободата, която ще бъде много по-добре разбрана от моето поколение, отколкото такава към овчарчето Калитко, Ленинова или Енгелсова мъдрост или към незапомнените постулати на Тодор Живков. Кухите фрази, които прикриваха истината винаги са били мъртви.