Литературни сантименти

Родителите и изобщо семействата, които имат седмокласници, вероятно знаят, че точно тия дни децата изучават „Немили-недраги” на дядо Вазов. 

 

Така е по учебната програма. Да си припомним и ние накратко, ако не възразявате, частица от патриотичната повест на българския литературен патриарх.

 

1870-1871. Никола (Нено) Тодоров държи подземна кръчмица в Браила, където храни хъшовете. Нено Тодоров е знаменосецът на Филип-Тотювата чета. Обезсмъртен е по нашите земи вече 130 години заради благодарното перо на Вазов. Познаваме го като Странджата. Ето как го описва писателят:

 

„Най-старият от тях, който беше най-снажен, дълголик, сух, жълт, с гъста черна брада, се беше изтегнал до стената и от време на време изпущаше един гъстък пушек из устата си. Той слушаше внимателно какво разказваше един от събеседниците му. Види се, че разговорът беше много интересен за него, защото сегиз-тогиз челото му, въз което личеха зарасли рани, се набърчаше отрицателно или пък клюмваше утвърдително.”

 

Само да вметна, че Странджата е роден през 1834-та, така че тогава е бил на 36-37 години.

А сега следва един по-дълъг цитат от ІІІ глава, който задължително се изучава в училище и десетилетия кънти по нашенските театри. Това е част от речта на Странджата. Съкращавам тук-там.

 

„Братя, няма защо да жалим… Ние сме поне свободни. А като имаме свободата, имаме всичко. Не трябва да се отчайваме. Додето имаме ръце и крака, и кръв в жилите си, и огън в сърцата си, нашето отечество все има нужда от нас. Ако не днес, то утре ще удари пак часът. Ние трябва пак да сме готови – аз със старите си кости пак ще взема байряка, бари още един път да го издигна в Балкана, па тогава да умра… Народ без жертви не е народ. България има цял народ от роби, нека има и няколко мъченици днес, а хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума, да бъдеш мъченик. Ама ние сме били тия мъченици, нека! Колкото ги повече има, толкова по-добро за България. Но, да свърша. Мен все ми се чини, че работите ще се променят: скоро ще се размири политиката и нашите ръце не ще останат празни, и нашите сърца ще затуптят и ще викнем: смърт или свобода. И ще умрем със слава и в борба, и няма да издъхнем като кучета по тия улици. Ще се бием още, братя мили! Ще се бием за свободата на България! Да живей България!...”

 

Я да повторя светлия мъченик:

 

Ние сме поне свободни. А като имаме свободата, имаме всичко.

Народ без жертви не е народ.

България има цял народ от роби, нека има и няколко мъченици днес…

Ще се бием за свободата на България! Да живей България!...

 

Красиво! Величествено! И да напомня – чистите слова са произнесени преди около 145 години.

 

А сега нека се върнем в наши дни. Предупреждавам, че завръщането ще е мъчително, но обещавам да е съвсем кратко.

 

Неделя, 17 ноември 2013. Малко преди три следобед. Пробило е слънчице, приятно е, нищо че съм доста уморен.

 

Току-що съм говорил на шестокласници за доброто и злото, за тихото, за ненатрапчивото човешко щастие да помогнеш безкористно на ближния в неговото страдание. Понеже в програмата за 6 клас тия дни се изучава „Серафим” на любимия ми Йовков. Прибирам се в дома си, а на кръстовището при храма „Света Неделя” тъкмо завива наляво челото на шествие, което бавно се отправя я към Министерския съвет, я към джамията. Чета какво пише на знамената, ясно...

 

И през ум не ми минава да описвам тълпата, лицата, качулките, десетките непълнолетни. Ако ви е интересно – моля: http://www.bnews.bg/article-91406?utm_source=flip.bg. Първата и втората снимка са направени точно там и тогава. По-интересен е „знаменосецът”, качен на движеща се платформа. На снимките добре се вижда, че се е разпасал (и буквално), но не е хванато докъде са се смъкнали скъпите гащи и как „хайдушки” се е разголил коремът – вероятно от чисти емоции. 

 

Докато заобикалям отляво покрай моторизираните полицаи и десния фланг на шествието, онова нещо от ТВ7 и настоящ „политик” започва да се дере, да крещи и да дудучи, завършвайки фалцетно… С какво? Точно така. „Да живее България!” ехти край храма, а аз бързо се изнизвам покрай Министерството на културата, разминавайки се с гражданите, които възнамеряват да провеждат операцията „Чисти ръце”, ако Господ съвсем се отвърне от тукашните територии.

 

Да свършвам, както обещах.

 

Последните седмици усещам огромно облекчение сред лековерните, че фашизоидът с вкус към пикантната кухня Волен Сидеров едва ли не щял да изпадне от политиката. Дори и да го изпаднат, което съвсем не е сигурно, главните готвачи вече са ни спретнали нова подобна манджа. 

 

Гадният буламач е турен в луксозен поднос, качен е на четири колела и го разкарват като циркаджийски слон из страната, а насред най-отвратителните мазнотии на буламача е боднато и българското знаме – белким да не сбърка някой, че продуктът не е нашенски.

 

И никого не бива да учудва, че обичайните гастрономи наричат цялото меню „Чисти ръце”. 

Вместо да се чудим, по-добре е да помним, че тяхната представа за чистота е тъкмо такава. От 1917-а насам. Да помним и да мислим, да мислим, да мислим.

 

И поне от време на време, поне покрай децата си, да си спомняме за Странджата и Серафим. За да се пречистваме.