МРЪСНАТА ДУМА ПИСАТЕЛ – 3

            Знае се още от зората на писмеността, че анонимността е чужда на пишещия хомо сапиенс; тоест писателят е жаден за слава – бърза и световна. Суетата му е безгранична и в това обществото не вижда нищо нередно. Докато при други професии суетата би предизвикала присмех и подигравки, при писателя, както и при останалите артистични занимания, тя се възприема като естествена окраска, част от занаята. Има една непотвърдена, но твърде очебийна зависимост – колкото по-велик е творецът, толкова суетата му намалява; той вече свети със собствена светлина и не са му нужни допълнителни прожектори. Но това, както казахме, е явление сред великите автори; останалите деветдесет и девет процента предпочитат за по-сигурно да се осветяват самички.

            Сега, когато задоволяването на писателските амбиции е въпрос само на някой и друг лев, суетата се поукротява сравнително лесно, макар и непълно. А непълно е, защото липсва елемента на бърза и вечна прослава, известността кацва рядко на рамото – за нея са нужни значително повече пари. Да не говорим, че и трибуните за разхвалване вече почти ги няма. Въпреки постоянната готовност на платените критици да се отзоват на минутата, прославянето е трудна и скъпа процедура. Но тъй или иначе, днес е по-достъпно чесалото, чрез което донякъде се успокояват непоносимите сърбежи на суетата.

            А някога, в пред-самиздатската епоха? О, тогава беше мъчително трудно. Непостижимо дори. Вярно е, че писателството се смяташе за високопрестижна професия и обществото хранеше ако не априорно уважение, то поне някаква дистанция към признатите и хвалените писатели. Те се смятаха за част от властта – пък и бяха – и въпреки сиромахомилските призиви да бъдат сред народа и част от него, те си се брояха за много по-горна категория.  Но това, драги читателю, беше във външния кръг, между писателя и широките четящи маси. А вътре, в чисто писателската общност нещата бяха съвсем инакви. Там имаше други критерии – кое издателство те издава, в какъв тираж, какъв хонорар е платило, взел ли си контрактация за книгата, кои  критици и къде са те похвалили – или недай Боже, премълчали... Такива проблеми мачкаха клетите писатели и стъпкваха радостта от творчеството, ако изобщо е имало такава.

            Суетата обричаше мнозина от тях на доста офроуд съществуване. Немалко автори обикаляха с творенията си в ръка из оживените улици и кръчми, където можеше да срещнат  в а ж н и т е  хора – та уж случайно да им тикнат в ръцете своята печатна рожба. Това продължаваше дълго, превръщаше се в жизнено поведение и много забавляваше малцината, които го забелязваха. Друг един, с когото злата съдба някога ме бе събрала в една работна стая, всяка сутрин отваряше тефтерчето с членове на съюза писателски и почваше да звъни – да засвидетелства съществуването си и почитта към по-издигнатите писатели. По трийсет-четиресет на ден – така за една работна седмица – която при него бездруго бе твърде къса -  прозвъняваше всички по-полезни другари. И това в края на краищата проработи – записаха го за писател, включиха го в кръга на синекурните длъжности и му осигуриха хляба до края на живота.

            Колко ли е бил сладък този хляб? Не, заблуждавам се – сладък си им беше. Суетата беше начесана – писател си, който не вярва, да прочете в списъка. Щом са ти дали синекура – значи ценят те хората, уважават творчеството ти, осигурили са ти време за писане. Да смятаме, че някой от тях се е съмнявал във важността си, значи да сме безпочвени идеалисти.

            А аз поне не съм такъв. Ако мога да се определя, то изповядвам нещо като идеал-реализъм.

            Доколкото съм надзъртал през джама в кафенето и ресторанта на писателите, там винаги цареше някакво очакване. Масите, където можеше да отседне някое величие, бяха вечно окупирани от тръпнещи пишещи, вперили взор във вратата в трепетно ожидание на литературно-административното величие. Тук достойнството беше завряно под покривката; важното беше да се изкрънка я службица, я публикация, я парична помощ, я командировка „навън”, я какво ли още не...А наред с това и суетната вяра, че ще бъдеш забелязан сред множеството лазещи и ще бъдеш погален благосклонно по муцунката.

            Защото храната си е храна, но и милувката на господаря радва душицата, пък и показва на останалата глутница кой е истинския любимец към днешна дата.

            Да не говорим пък, че имаше и пишуркащи дами, дето се хвалеха с благосклонността на някои висши партийни културтрегери; или дебело намекваха за такава благосклонност, или сами пускаха слух – пък който ще, да вярва. Никой няма да проверява чаршафите, но всички ще си имат едно на ум.

            Друг един пък под път и над път разправяше – всекиму и многократно – как играл тенис с председателя и се договорили да си заплодят взаимно кучетата. И така – години наред.

            И всичко това, драги читателю, трябваше да се гледа, слуша и съпреживява. И на всичко отгоре – да се мълчи. Щото и ние, значи, трябваше хлебец да ядем. Ние, невинните, трябваше да понасяме търпеливо и ако може с достойнство тяхната недостойна суета.

            После се чудим защо сме още на този хал.

            И последен въпрос: какво написаха, какво създадоха тия?

            Ами отговори си сам, читателю драг. 

                                                            Х   Х   Х

            Свободни ли бяха, и доколко, тогавашните писатели? А днешните?

            Темата за писателската свобода е дъвкана и разнищвана достатъчно дълго през вековете, за да мога да дам някакъв съществен принос. Ако малко опростим темата, ще обобщим: през комунизма писателят имаше една гарантирана, пълна свобода – да хвали комунизма. Ако пък се задълбаем, ще стигнем до теориите за малката свобода, за духовните хоризонти отвъд стените на затвора; за мимикрията като средство да се опази зрънце вътрешна свобода, и още много. Многолики са отговорите, защото и самата свобода  е многолика; само за нея има десетки определения, все верни, но и все непълни; дали защото самата тя не може да е пълна?

            А може би защото свободата е божествена по своята същност и затова, също като Бог, е непостижима?

            Може би някои от писателите са си блъскали главите над тези въпроси още тогава, и сигурно е имало такива; познавах и доста достойни, умни мъже.  Но самата дума Свобода, особено написана в текст и употребена извън съчетания като „Борбата на БКП за свобода” или „Русия на два пъти ни донесе свободата” и прочее подобни простотии – самата дума Свобода предизвикваше у комунистите моментално подозрение. 

            А заподозрат ли те комунистите – то е докрай, завинаги.

            Свободата на творчество се изразява не само в това да пишеш каквото ти хрумне, но и да го видиш публикувано, или както се казваше някога, обнародвано. Така че още преди да хванеш молива, трябваше да си правиш сметката дали написаното някога може да види бял свят или ще ти донесе само неприятности. То неприятности имаше и след евентуалното му о б н а р о д в а н е , и те също бяха елемент от /не/свободата на творчество. Но тъй или иначе, решението бе на автора – дали да пише каквото му е на сърце, или да влезе в нормите – тоест тематиката, партийно правилната позиция и другите изисквания на т.нар. соцреализъм  - за да види чедото си на бял свят.

            Труден избор беше. Доста талант се изискваше, за да съчиниш нещо, дето хем е така, хем е някак по-иначе. Дори обаче да успееш в мимикрията, свободата беше изгубена. Половинчатата свобода е несвобода, най-малко защото съдържа в себе си лъжа. На бялото и капка чернилка му стига, за да стане сиво. Общата тоналност на цялата тогавашна литература.

            И докато някогашните автори се гърчеха как хем да излеят на хартията свободното си слово, хем то да стигне до масата читатели, днешните имат друг проблем – как написаното може да бъде продадено.

            Сега всеки може да пише и издава каквото му скимне, както вече установихме. То не бяха вулгарни романи, то не бяха сексуални, то не бяха лигаво-любовни, кърваво-криминални – все литература, дето те въргаля в мръсотията и глупостта до задушаване; и цялата тази отврат трябваше да покаже на шашнатия читател колко разкрепостени са авторите й. Както и да продаде максимум бройки, за да могат въпросните ваятели на словото да се перчат по телевизиите колко са професионалисти, независими и печени в занаята.

            Ами смешно беше; и все още е.

            Мисля си – какво биха писали същите тези господа, ако живееха в онова време и се именуваха другари. И веднага си отговарям – най-вероятно точно онази верноподаническа литература, която би им осигурила същия този хляб и същата водка, плюс хвалби, за които не трябва да плащат от джоба си.

            Даже съм сигурен, че в онова време би им било още по-комфортно.

            А за свобода – кой му трябва да мисли и  говори?

            Бодлива дума е тя, Свободата, таралежова; сигурно затова е тъй неприятна за множеството човеци.   

            Неразбираема, необяснима и ненужна.

                                                           Х  Х  Х

            В началото на писателския път всеки бърза да стъпи на някакво стъпалце, да добие известност, или поне името му да не кънти съвсем на кухо. Впоследствие, станал вече донякъде познат, натрупал две-три книжлета с пет-шест рецензийки за гарнитура, започва да говори за сериозно творчество; всичко досегашно е било просто темел, останал зарит в земята, а върху него ще се гради бъдещия дворец на художествената му слава. А одъртее ли, пуска да се върти плочата за книгата на живота му, която аха-а да напише  и до която рядко се стига, защото той вече е одъртял, изкуфял и изсмукан от собствените си амбиции, компромиси и лъжи.

            Това е, в общия случай, писателският живот, за какъвто мнозина клетници все още мечтаят. Отстрани изглежда лесно, не е  пиано да го учиш с години, дори и занаят не е; всъщност нищо не е. Сядаш и пишеш, какво толкова. Нищо специално не ти е необходимо. Нито глас, като на певците, нито сила като на спортистите, нито образование като на учените; абе нищичко. Сядай там, драскай и сетне все някак ще го пробуташ. Всъщност това е майсторлъка – да пробуташ текста си някъде. И не толкова майсторлък, ами хитрост е нужна; като на циганина, дето те убеждава да купиш ръждивия тенекиен казан за ракия, вместо бакърен.

И през цялото това време скромно повтарят до втръсване, че след тях една книга да остане, повече не им трябва.

Само че не остава. Нито книга. Нито изречение дори. Нищичко. След няколко години забравата покрива името ти; книгите никой отдавна не помни. И толкова. Останали са, може би, няколко имена на твои съвременници, някое заглавие, някое стихотворение – защото на историята не й трябва повече. Тя гради пестеливо – по една-две тухлички от поколение й стигат. Пет-шест книжки на век са достатъчни; и те обикновено са изплували и блеснали след години, като златни монети, изровени от прахта. Останалите писатели са били презназначени не за някакво висше творчество, а просто да поддържат вида; те са необходимата обща маса, джибрите,  в които се зараждат и ферментират капчиците истинско изкуство.

             Така че да не омаловажаваме все пак тяхната полезност.

                        Х   Х   Х

            Общо взето писателите по онова време се деляха по още един показател – саморасли и отгледани.

За самораслите вече е ясно. Нека все пак не ги бъркаме със самородните таланти; измежду самораслите имаше немалко графомани – кои воинстващи, кои по-свенливи. Но отгледаните бяха друго. Те без съмнение бяха сред любимите рожби на партията, ако не и най-свидните. И съответно – най-преданите. И което е най-галещо за партийното ухо – непрекъснато засвидетелстващи синовната си преданост.

            Ама отде – ще попитате – се вземаха подобни същества? Охо, намираха се, и сега се намират, само задрънчете звънеца – пардон, кесията – и ще се полепят по нея като зелени мухи, знаете върху какво. Не зная дали има писан принцип за техния подбор – всъщност несъмнено има из скритите архиви на мама партия – но резултатите дават материал за логични изводи. Подбирате момчета /момичетата бяха селектирани по друг принцип/ , за предпочитане селски, без особено влечение към селския труд или пасторалния живот. Може да пишуркат нещо, може и не. Писането в България никога не е било задължително условие да те обявят за писател. Чел съм и достътъчно ръкописи на тогавашни автори и твърдя, че грамотността също не фигурираше в нужните за целта качества. Та вземате такова момче – обикновено чрез мощната дружеска ръка на комсомола – и постепенно му очертавате бляскавия път, проснал се пред него към светлото му бъдеще. Всички бариери, пречки и спънки към лесния живот, поставени от самата партия – жителство /колцина от младите сега знаят какво значи това? в големия лъскав град, месторабота, всъщност служба, жилище, контакт със силните на деня, леснодостъпно образование и прочие екстри – и главата на младото селянче се замайва и то понякога цял живот не може да повярва, че е попаднало в приказката на мечтите си. Ако рече да става писател, правят го. Ако не – чака го партийна кариера – колко задници ще излижеш и колко съперници ще препънеш в червената суматоха.

            Тъй младият новоназначен писател изведнъж стъпва върху килимите на съюза, става на ти с довчерашните си кумири, и току-виж набързо заел някое шефско кресло. Я главно редакторство, я секретарство, я началничество някакво – номенклатурни длъжности колкото щеш в номенклатурната държава. Забелязал съм, че при тази метаморфоза селянчето се окопитва бързо, наточва зъбките, въоръжава се идеологически и става практически неуязвимо дори за дъртите партийни хиени. И понеже е много заето с номенклатурниченето си и няма време за писане, то и не пише, което е жалко, защото щяхме да имаме още сума ти нагледни бисери на тъпоумието; не че и сега ги нямаме.

            Такова същество оставаше предано, в общия случай, на мама партия. Не толкова от сантименти, а поради винаги пълната й цицка. И тя не забравя чедата си – пуска, кому повече, другиму по-скъпернически, но агитката около нея никога не е гладна. Каквато несъмнено и правилно би била в родното си село.

            Разбира се, подобни същества имаше и сред кандидатите с градски произход, по-образовани и будни; но те някак не съвпадаха напълно с партийната кръвна група. Да не говорим за кореняците софиянци, будещи винаги подозрение, пък дори завист и ненавист. Лично на мене винаги ми е било все едно кой къде е роден; но никога не ми се е налагало да мечтая за софийско жителство. Но, Бога ми, щом толкоз държиш да се возиш на трамвай, не е ли по-лесно да забършеш някоя софиянка и готово?

            Що се отнася до вербовката на дами за писателската кауза, това е тема по-деликатна и може би ще я засегна друг път, когато съм огорчен от някоя представителка на противния пол.

            По този начин бяха произведени десетки търтеи, кърлежи и всякакви смукачи; и ако великодушно махнем с ръка, задето са яли и пили за наша сметка, то друго е някак по-дразнещо. Че наистина превърнаха, тайно и полека,  писател в нелицеприятна и дори мръсна дума.